Ситуацията с Португалия предизвестява какво може да очакваме от Испания и Италия. Общото между трите заедно с Гърция е, че приеха членството си в ЕС за автоимунизация срещу валутен риск, но не прецениха, че преексплоатирането на кредитните възможности ще доведе до кредитен риск, и продължиха да живеят със заблудата, че девалвацията е инструмент за намаляване на правителствените дългове.

Комбинацията с неефективния публичен сектор и балонизираните дефицити започна да дупчи бюджетите им и да показва тяхната ниска адаптивност по време на криза. Моментът със стабилизацията е като измамен евров оазис. Доказателство за това е Гърция. Преждевременната ев(р)олюция в страната и очакваното преструктуриране на тамошния junk debt (дълг с лош рейтинг - бел.ред) е учебен пример за контраста между политическите желания и икономическите възможности.

А кризата от последните години допълнително изостри крехкостта на Евросъюза. За съжаление ефектите от нея тепърва ще илюминират способността на еврото да бъде гарант в една (спорна) кауза. Най-тежката част от очакваната развръзка ще е нелекият испански тест за него. Случващото се поставя и съвсем резонния въпрос дали прекаленият фетишизъм по еврото е желание по силата на нашата страна.

В Италия политическата криза и либийският фактор поставят страната отново в абревиатурата PIGS (Portugal, Italy, Greece, Spain). Силната зависимост от либийския петрол, емигрантските проблеми и нарастващото социално напрежение допълнително катализират проблемната чупливост на икономическата стабилност там.

За Испания с бюджетен дефицит от 9.2% и дълг между 70 и 100% от БВП е въпрос на месеци да лъсне заблудата, която се поддържа с лековатото увеличаване на дълга. Последните данни са за годишен темп между 6 и 8.5%. Повишаващите се лихви от ЕЦБ вдигат летвата на необходимия растеж над 11% годишно, чрез които ще могат да топят своя дълг. Тази измамна сиеста обаче ще постави страната в редовен домакин на срещите между ЕЦБ, МВФ и нейния кабинет.

Ако на финансовите пазари основна движеща сила са антонимите алчност и страх, то на всяка една политическа сцена това са популизмът и дългосрочно мислещият за реформи елитизъм. Очаквано равносметката една година след започването на кризата с правителствените дългове в еврозоната показва, че стойността и параметрите на отпуснатите спасителни планове винаги са предварителни, а поетите ангажименти са клонели към трудния край на антонимата.

И докато в Гърция очакванията за "манталитетното" забавяне на реформите се сбъдва, то в Португалия и евентуалната следваща в списъка Испания има по-сериозни предпоставки да направят нужните дългосрочни реформи. Напоследък се заражда и още един вероятен проблем по пътя на стабилизирането на обединена Европа - политическото статукво в двете страни, стожери на еврото, Франция и Германия.

Факт е, че в двете страни са държателите на по-голяма част от правителствените облигации на първата в списъка Гърция, т.е. трудно е да изоставиш нещо, ако, образно казано, си го създал сам. Още по-трудно е да го обясниш на избирателите си и това се доказва с последните избори в Германия и напредването на антиевро настроените ултрадесни във Франция.