Жертва и печалба

Какво е празникът? Дори разбран само като преяждане и препиване, празникът предлага излизане от рационално подреденото, калкулирано всекидневие. По празниците се правят много неразумни, но и много хубави неща - защото се чувстваме по-свободни и повече себе си.
Разбира се, всепоглъщащият пазар отдавна е превзел и празника, като го е направил продължение на всекидневнието, само че с повече свободно време и харчене. Коледата вече изглежда така, сякаш добрият старец е изпълнил най-смелите мечти на търговските директори. С Рождеството е лесно. Какво по-естествено от правенето на подаръци, когато се чества едно раждане.
И в това няма нищо лошо. С подаръците, които правим на децата си, ние ставаме като влъхвите, дошли да се поклонят на Исус. Не че го съзнаваме, но се радваме като мъдреците, видели в детето надеждата си.
С Великден е по-трудно. Колкото и Мирослав Найденов да се заканва на търговците на агнешко, в дъното на съзнанието си знаем, че
освен за мръвки става дума и за смърт, и възкресение
Великден противоречи на здравия разум, че даже и на науката. Но дори да приемаме историята за смъртта и възкресението така, както ни я разказват евангелията, остава един въпрос. Знаел ли е Исус, че ще възкръсне? Ако е знаел, и то с пълна, божествена сигурност, цялата история олеква. Излиза малко като трик на Дейвид Копърфийлд. Разпъват го, хвърлят го в гробницата, после я отварят, а тялото го няма.
Да, знаел е, ще кажат внимателните читатели на евангелията, та нали сам предсказва смъртта си и възкресението си на третия ден? Но ако е знаел с пълна увереност, как да си обясним колебанията му в Гетсиманската градина! И онова "Господи, защо си ме изоставил!", изречено на кръста? Може би човешкото в него е било достатъчно силно, за да посее съмнения в знанието. И да бъде несигурен в резултата от жертвата.
Това го прави по-близък до всеки от нас
През Страстната седмица християните би трябвало да изпитват страстите на своя Бог, да се идентифицират с него по пътя му към Голгота. Начинание безкрайно трудно за съвременния човек. Не само защото възкресението изглежда съмнително от гледна точка на здравата наука. Най-трудното е
да схванем как може да жертваш нещо, без да си сигурен в печалбата
Да не говорим, когато си почти сигурен, че печалба няма.
Разбира се, богословите веднага ще кажат, че печалбата е ясна – вечният живот. С такъв бонус лесно се промотира продукт. А може би вече схващаме религията като някаква игра със суперджакпот? За доста хора църквата не е нищо повече от офис на ЗПАД "Бог". Застрахователно и презастрахователно дружество, в което вноските са във вид на свещи.
Тук не става дума за спасението на душата. Великденът може да ни накара да се замислим способни ли сме на жертва при неясна перспектива за отплата. Тази способност изглежда напълно излишна в един прагматичен свят, поставил като свой закон принципът "Влагам усилия и ресурси, получавам резултат".
С този принцип изпращаме децата си на училище и проектите си за одобрение. Така и трябва. Но има нещо в нас, което се бунтува срещу тоталната калкулираност на живота. Кога, ако не през Страстната седмица, това нещо може да се събуди?!
Може да се възрази, че мизерията на българското живеене е обрекла повечето от нас на непрестанно пресмятане. Твърде бедни сме, за да бъдем алтруисти. Какво, ако не прагматизъм, да очакваш в най-нещастната страна на Европа? Здравият разум ни казва така.
Но дали пък нашата мизерия, икономическа, социална и всякаква, не идва освен от всичко друго и от пословичното ни здравомислие и страха да "не се минем", отделяйки време и усилия за нещо, което изглежда несигурно или дори обречено?
Успяха да ни убедят, че политиката е нещо от сектора на услугите – избираш си зъболекар, за да ти направи коронка, избираш Бойко Борисов, за да ти направи магистрали... И в двата случая търпиш и чакаш, от теб не се иска нищо, освен да плащаш.
Подреждането на политиката в реда на услугите превръща гражданите в клиенти
Клиентите винаги мрънкат, но максималното, което могат да направят, е да сменят доставчика. Платили сме си, за да не се очаква от нас нищо повече.
Разбира се, разделението на труда, включително в упражняването на властта, е нещо нормално, всекидневно. Но всекидневното не е всичко, на това ни учи празникът. Ако готовността да се жертваш, без да си напълно сигурен в печалбата, е онова, което прави Исус не само Бог, но и човек, не е ли това същото, което ни прави хора, а не просто роботизирани консуматори?!
*Авторът е литературовед и културолог, преподавател в СУ "Св. Климент Охридски". От 1993 г. е редактор в "Литературен вестник". Заместник-декан на Факултета по славянски филологии в СУ