Единственото хубаво на края на великденската мини ваканция е, че предстои такава по Гергьовден и друга – в края на май. И ако се колебаете все още между ходене/приемане на гости и пролетно почистване, е най-добре да хванете гората. Зеленината е в разгара си – това е добър момент да се отдадем на забрава за всичко в офиса и някои обстоятелства извън него. И така. Влизате в Гугъл и пишете "Крушуна". На 34 километра от Ловеч.

Не просто защото тази дестинация нашумя през последните години и цялата държава се изреди да види изумрудените вирове под водопадите. А защото гледката към тях е наистина прекрасна, вдъхновяваща и запленяваща и всичко в този смисъл, за което можете да се сетите. Като изключим прекомерната концентрация на хора в почивни дни и непрестанния дим от цвъртящите кебапчета, който съпровожда туристите до първия водопад. За кебапчетата обаче е редно да се признае, че са горе-долу единственото, което се предлага срещу глада на това място при липсата на кръчма в селото и непрекъснато заетите маси на малкия хотел до самите водопади.

Крушуна е и отправна точка към съседното село Кърпачево/освен ако не сте отседнали в някоя от къщите там/. Към него води екопътека около 7-8 километра, която обаче в ранна пролет не е разчистена и не е препоръчително да се ползва. По нея за около 15 минути се стига до една от пещерите/затворена за посещение след като там през емблематичната 1989 година двама млади леководолази са намерили смъртта си/и втория голям водопад в района. При малко повече физическа ловкост може да се застане точно под неговите пръски. Там посетителите са доста по-малко и човек може да остане за по-дълго насаме с природните красоти.

От друга "необлагородена" пещера в околностите - "Водопадите" - извира реката, която образува самите крушунски водопади. През летните месеци, когато равнището на водата в нея спада, може да се влезе с лодка и да се плува по пещерното езеро. Това обаче става не на собствен ход, а с обучени водачи и екипировка. Цената излиза около 50 лева на човек. Кога точно може да се случи това е трудно да се каже.

Местна особеност е, че трябва по репортерски да "засичате" получена информация през няколко независими източника, за да стигнате евентуално до някакви изводи. Така, например, местните хора може да ви посъветват да стигнете до скалите над водопадите и там да се разходите. Само дето се оказва, че това е било възможно преди 10-15 години, сега е опасно, защото стълбата, по която трябва да стигне, е ръждясала и май вече несъществуваща. Екопътеката до Кърпачево също при подробно разпитване се оказва, че в момента точно не е подходяща и всъщност разстоянията не са точно такива каквито изглеждат на информационното табло в началото й.

Ценна и точна информация може да се получи от човека, който продава билетите по 1 лев на бариерата по пътя за водопадите.

Въпреки огромния интерес към Крушуна в интернет няма кой знае колко информация. Лимитиран е и броят на местата за настаняване. Вероятно защото както казват някои собственици на наследствени къщи "взимаме туристи, само за да има хора от време навреме, не за да печелим". Наличните оферти започват от 15 лв. за нощувка. Някои къщи се наемат и целите. Всичко това налага резервациите да се правят с доста голям аванс. А най-добрият вариант е човек да си вземе отпуск и да отиде там по никое време – примерно понеделник и вторник.

Най-стратегически разположена е почивната база "Маарата"/пещера на турски език/ в подножието на водопадите – хем е в сърцето на онова, заради което си струва пътешествието, хем е до храната. Това се е отразило и на цената на нощувките съответно. Други популярни места за настаняване, които са се обявили в интернет, са"Яхъра", "Гугови", "Бялата къща". Важно е да се знае, че има опасност като се обаждате за настаняване да ви кажат, че ще ви приемат и "няма проблем", а после на място да ви прехвърлят по съседски в друга къща, за която нямате дори интернетски впечатления. А на другата сутрин да се окаже, че сами ще се пренасяте на първоначалното място, което по обед пак ще се окаже заето и ще трябва да се връщате. Изходът от това е разбира се нито за секунда да не се губи самообладание и чувство за хумор като същевремнно се заяви много откровено на причинителя на тези злини, че така НЕ СЕ ПРАВИ.

Споменатият по-горе дим от цвъртящите кебапчета е дразнещ, но в съвсем друг смисъл, по обед, когато ви налегне гладът. Трябва да се знае, че опашката пред скарата е непрекъсната, а конкуренцията за храната и местата по немногото маси наблизо, е с още няколкостотин души. По Великден посетитетилите бяха по 2000 на ден. В селото, колкото и да е абсурдно, кръчма няма. Има нещо, което е опит да я замести под формата на "Табиет – вкусно и с мерак". С работно време до обед и после от късния следобед до неясно кога. Обаче не се спазва. А и отдалече се вижда, че не е това мястото за хранене. Това излиза и от факта, че пиенето на бира от местните е преместено пред съседния магазин/където мезе няма/. Така че на практика храната отстои на около километър от селото.

За нея всъщност е всичко на това приказно място. На път за самите водопади човек не може по нищо да предугади какво ще види – първо изумрудено зелената река, която шумно си пробива път покрай пътя. После се промъкваме по тесните кози и облагородени с тесни, стръмни, стъпала пътеки с изчакване, за да се разминем с насрещния поток, който вече се връща. Природата е особено щедра през май, когато всичко е разлистено, дивите джанки са цъфнали, глухарчетата и сродните им растения по поляните – също. И люлякът започва да мирише. А в селските дворове има морета от червени лалета.

В подножието на изумрудените на цвят вирове, които се образуват от падащите води, има две немалки поляни, където може да се направи разходка на гърба на кон срещу известна сума, да се излежава човек със зареян нанякъде поглед и да не мисли за нищо. Последното – само в случай, че няма твърде много печащи собствени кебапчета на собствени барбекюта наоколо и общуващи на висок глас - точно сякаш са в гората:)

Малко по-встрани от тази глъчка и сергиите, на които се продават всякакви боклуци като от панаир – от дървени лъжици през грозни магнити до домашна сливова ракия – има езеро. Жабешкият хор там е ненадминат. Стига да не се случат наблизо наши съграждани, които се чувстват длъжни да пускат чалга от автомобила си, когато са отишли на планина.

Една от централните улици, която и до ден днешен носи името на виден партизанин, е Моньо Минев/първият в Ловеч или Северозападна България в зависимост от източника на информация/. Без това наблюдение да претендира за представителност на извадката – на тази улица има най-много порти, на които виси табелката "Образцов хигиеничен дом". Бърз поглед към двора в повечето случаи показва, че оценката е валидна и днес, когато соц стимулът е анахронизъм, а в селото са останали 370 човека от над 1000 през 60-те години. "Тези табелки бяха голям стимул за хората навремето", спомня си местна жителка. Явно в неизоставените къщи все още се държи на реда въпреки преклонната възраст на техните обитатели.

По улиците на Крушуна е малко вероятно да срещнете някой особено по следобедно време. Това ги прави особено очарователни за хора, уморени от тъплите по улиците на големите градове. Обаче е тъжно за множеството красиви някога, а сега олющени и потънали в шубраци и забрава къщи – с изпотрошени и зеещи прозорци и в най-добрия случай – с дебели катинари на вратите. Такъв е сложен и на отдавна затворения здравен пункт. А има вероятност местен жител да се развика, че снимате тези къщи. "Това ли е най-интересното за снимане?!". При правилно зададен насрещнен въпрос обаче, човекът изчезва с мръсна газ.

Тук-там се мяркат възрастни хора, които не са изменили на навика си пролет да варосват долната част на дърветата и да боядисват през един елемнт пак в бяло ръбовете на тротоарите. Доста шум за компенсация идва от дома за сираци в селото – от изнесени в двора колони непрекъснато се чува чалга, а вечер в центъра глъчката пак идва от обитателите му.Тяхното присъствие драстично сваля средната възраст на местното население. 

Това е и основната аудитория навръх Възкресение Христово в местната църква. Както в повечето села напоследък тя е затворена и катинарът само по празници сваля клисарката Златка. След това бие камбаната, за да се разбере, че храмът е отворен. На Великден обаче там са не повече от 10 човека заедно с туристите и тълпата е предимно от децата от дома. Версията на Златка е, че местните ги няма "защото са комунисти". В интерес на истината обаче в селото има и хора от друга вяра, което обяснява липсата им в православния храм.

Някогашният директор на училището – Станимир Стоянов – пък не идва откакто са откраднати иконите, чиято липса сега той се опитва да запълни с помощта на дарители. Това не е първото дело, което посвещава на родния си някога град. В момента пише втора, обновена версия на първата си книга за Крушуна. В нея може да се намери абсолютно всичко - от броя на ливадите до особеностите на пещерите. Писана е по онова време, когато в предговора задължително е трябвало да се подчертае, че местният комитет на партията правилно е оценил нуждата от такова поризведение. Иначе четивото не излиза на бял свят. Станимир е личност, която вдъхва заслужен респект и с чието достолепие вече не се срещат много хора.

На този Великден попът, чието паство се простира в няколко села, пристигна около 9 часа и в 10 вече обикаляме три пъти църквата след като сме обявили предсрочно възкресение Христово. Няма как, чакат го в съседните села. За другата година обещава възкресението да е точно навреме именно в Крушуна.

То както вече стана ясно не съществува, нито пък кръчмата. Затова се намира по дворовете на къщите, в са останали хора и където се обсъждат болежките и дневния ред на селото. Другата дискусия е на една голяма пластмасова маса пред магазина, който частично играе ролята на кръчма, а третата, в камерен състав е в църквата. Няколко местни жителки след като са запалили свещи вдясно/където е за жени по думите на клисарката/ обсъждат местните проблеми, разположили се на столовете, наредени покрай стените. Разсъждават как да се оправят някои църковни и светски дела, осведомяват се как е тяхна почти 100-годишна съгражданка, посрещали ли са гости и какво е положението в градината. Накрая една от малкото посетителки въздиша: "Като има проблем с водата, отиваме във ВиК, като е с тока – в енергото, като е кражба – в полицията. Че за какво ни е кмет тогава като нищо не е в неговата компетенция?!"

Един такъв нерешен кметски проблем според местните е обстоятелството, че съвсем несправедливо общината в Летница/която се явява тяхна административна шапка/ прибира таксите от входа към водопадите, а нищо не остава в селото. Това явно вдъхновява човекът на касата да обяснява чинно, че парите отиват да се прави паркинг за туристите, за поддръжка и т. н. И ни подава леко размазана туристическа карта на района като моли да я скрием, защото при 2000 души за предния ден, не са му останали други за идващите след нас.

На тръгване за вкъщи - минете през Деветашката пещера. По път е. Входна такса няма. Стягайте багажа!

.