Bellum lingua, езикова война. Така най-кратко могат да се опишат последните събития в Македония, където албанци и македонци така и не стигат до разбирателство. Като спорът за езика е най-заплетеният и той всъщност възпира двете страни да сложат оръжието.

Езикът впрочем е може би най-полемична конструкция на Балканите - средството, благодарение на което народите тук се отидентифицират и разграничават. В подкрепа на казаното веднага изплува Паисиевото "Българино, знай своя род и език". Спомняме си и усилията на Васил Априлов, Неофит Рилски, братята Миладинови и мнозина още възрожденци за установяване на българския като достоен за просветителство. Въобще националното е зависимо до голяма степен от лингвистичното. Неслучайно Бенедикт Андерсън извежда "въобразените общности" именно от него. "Единен език - единна нация", утвърждава един от най-откровените националистически лозунги. Всеки езиков спор е и национален; доктрината "Гарашанин" напълно съзнателно набляга тъкмо на лингвистичното разделяне, за да откъсне Македония от България. И съвсем не изкуствена беше доскорошната препирня между София и Скопие - първата наистина призна държавността, но не и езика, защото, ако беше го сторила, щеше да утвърди македонеца като тотално различен от българина, като инакъв не само по силата на нещастни исторически обстоятелства, но и по силата на дълбоки племенни (трибалистки) определения.

Тъкмо признаването на албанския като втори официален език в Македония е главният проблем при преговорите, гласят информациите на световните агенции. Вести, които никак не учудват. Защото с приемането на албанския като официален ще се приеме същевременно правото на албанците да претендират за своя паралелна държавност в рамките на република Македония. Ще се легитимира тоест правото им на "национално-освободителна борба", след което бойците от АНО ще престанат да бъдат "терористи" и ще се превърнат в "патриоти", тръгнали с оръжие в ръка да бранят копнежа на своя народ за национално самоопределение. Страхът е, че с признаването на езика атаките не само няма да стихнат, но и ще се засилят. Като показателен пример за това сме ние, българите - най-напред признаха училищата ни, след това църквата, накрая дойдохме с четите, хъшовете, Априлското въстание и, забележете, освободителната война.

Езиковите караници в Македония всъщност показват, че там търсят себе си два народа, които са още твърде далеч от стабилна национална идентичност. В своето желание за утвърждаване те прибягват към най-лесното - противостоянието, за да определят себе си. И спорът за езика е не просто елемент от това търсене, напротив - той е основен за разрешаване или не на полемиката помежду им. Проблемът е обаче, че подобен спор не се решава лесно, за него дори няма решение; ето защо докато той стои като основен в Македония, там пушките няма да млъкнат и куршумите няма да спрат да прелитат.