Дали България ще продължи да строи АЕЦ "Белене" или не, вероятно ще се реши до няколко месеца. При аргументите "за" обаче все по-често се използва заплахата на "Атомстройекспорт" (АСЕ) да заведе арбитражно дело срещу НЕК и да търси огромни компенсации.

В края на януари изтече информация, че руската компания се е подготвила с иск. Информацията  беше опровергана, но вече няколко месеца се повтаря при настъпването на всяка последна дата за рестартирането на проекта - 1 юни, 1 юли... С тази заплаха например тогавашният директор на НЕК Красимир Първанов оправда подписа си под спорно споразумение от 5 април за АЕЦ "Белене", след което беше уволнен от министъра на икономиката и енергетиката Трайчо Трайков.

Естествено всеки може да плаши със съдебно дело. След първото предупреждение на АСЕ вицепремиерът Симеон Дянков каза, че "с това руската страна обича да заплашва". По-късно обаче той промени малко мнението си и оправда действията на Първанов. Така че натискът на руската компания, за който заплахата за арбитраж e ключова, малко или много подейства.

Как ще се развият нещата все още не е ясно, тъй като руската компания говори за претенции от близо един милиард евро, но тяхната основателност тепърва ще се обосновава. Потенциално обаче това вероятно ще се превърне в най-скъпия арбитражен иск, в който България би била

замесена.

Интересното е, че като цяло практиката на държавните компании и правителството не е изцяло негативна. Има изгубени арбитражи както този с ЧЕЗ през 2009 г. заради укрити задължения преди приватизацията на столичното енерго. Но повечето искове срещу държавни компании или правителството всъщност са отпаднали.

Самото конституиране на арбитражния трибунал отнема няколко месеца – от момента, в който ищецът подаде иск, през уведомлението до ответника до избора на арбитрите и председателя на трибунала. В някои случаи този процес може да се превърне в доста дълъг период. Особено когато арбитражната процедура не е изрично уговорена в договорите.

При делото на Гад Зееви, чиято фирма приватизира авиокомпания "Балкан" през 1999 г., срещу Министерството на финансите и Агенцията за приватизация за това трябваха две години. Според адвокат Ивайло Дерменджиев, който тогава представлява АП, причината е, че в договора за продажба е имало противоречие къде точно трябва да се проведе арбитражът – в българската версия това е било Париж, в английската – Лондон. Други юристи обаче твърдят, че българската страна не е плащала належащите такси по делото и всъщност е предопределила негативното решение по-късно.

Изходът от арбитража също не настъпва бързо. Според правилата на арбитражния съд към Международната търговска камара в Париж делата трябва да приключат за година. "Практиката обаче сочи, че няма толкова бързо производство", посочва Дерменджиев. При по-сложните дела се правят експертизи и контраекспертизи и разглеждането може продължи 2-3 години. Показателно е, че даже след спечелване на делото в арбитража срещу България Гад Зееви все още продължава юридическата си битка. Подобно е и положението с "Джейлан груп", които стартираха арбитраж срещу България в Швейцария (повече - в допълнителния текст). Искът е заведен през 2007 г., но решение няма. Забавянето се дължи на факта, че турската компания преговаря да продаде дела си в каскадата "Горна Арда" и по този начин да задоволи финансовите си претенции.

Около признаването на арбитражните решения също има митове. Една от често срещаните заблуди е, че компенсациите трябва да бъдат потвърдени от български съд и той лесно може да ги отхвърли. Като пример за това се дава решението на спора межу гръцката "Интраком" и Българския спортен тотализатор (повече - в допълнителния текст). През 1995 г. арбитражът в Париж заключава, че БСТ трябва да плати на гърците близо 6.5 млн. долара. Година по-късно обаче Софийският градски съд (СГС) отказа да признае арбитражното решение, а през 1997 г. Върховният съд потвърждава решението на СГС.

Това обаче е голяма заблуда, твърди юрист с практика в арбитражни дела. Според Нюйоркската конвенция, която урежда международните арбитражи, местният съд може да откаже процедура за производство и изпълнение (екзекватура) при много ограничен кръг ситуации. Това са най-вече процедурни въпроси, например когато съставът на арбитражния съд не е отговарял на съглашението между двете страни или пък ако ответната страна не е имала възможност да се защити.

При "Интраком" СГС приема, че БСТ е нямал възможност да се защити адекватно. По-късно гръцката компания се опита да прави друг бизнес в страната и затова не коментира решението.

Случаят с Гад Зееви е малко по-различен. Въпреки че той спечели арбитража още през 2006 г., присъдените му 10 млн. долара компенсации все още не са изплатени. Зееви дори не започва търси екзекватура от българския съд. Българската страна настоява, че има основания да не се допусне признаването на неговите претенции. Затова той се опитва да изпълни решението на арбитража по друг начин.

През 2008 г. Зееви успя да получи решение от Йерусалимския окръжен съд, който наложи възбрана на българските дипломатически имоти в Израел. Това стана точно преди посещение на президента Георги Първанов. Възбраната удържа за съвсем малко време, тъй като дипломатическите сгради са с особен статут. След това Зееви се опитва да наложи запор на сметките на български компании, но и това му е отказано. В момента той продължава юридическата си битка с България.

В случая с проекта "Белене" руската "Атомстройекспорт" също може да се опита да запорира имущество или вземания на НЕК в чужбина, но това може да стане чак ако спечели дело. Например приходите от износ на електричество.

По-неприятната ситуация би се получила, ако АСЕ се обърне към Международния център за разрешаване на инвестиционни спорове (МЦРИС) във Вашингтон, САЩ. Центърът се занимава с конфликти между инвеститори и държави. Решенията на МЦРИС не само са окончателни, но и дават възможност на спечелилата страна директно да запорират сметки на държавите и така да удовлетвори претенциите си.

По принцип такова дело е изключително трудно, тъй като трябва да се докаже, че държавата е виновна за провала на сделка между две търговски компании (макар че и НЕК и АСЕ са държавни).

Най-важното е заплахата за арбитраж да не изкривява икономическата логика на проекта АЕЦ "Белене". Ако той е изгоден, естествено би било хубаво да се избягнат плащанията на компенсации. Ако не обаче, обезщетението може да се окаже по-малката вреда.