Това са "машини за пропаганда на непрекъснато променящи се политика, желания, лични цели, лични предпочитания и омраза. (...) Собствениците на тези вестници се стремят към власт, но власт без отговорност - нещо, което от векове е било прерогатив на блудниците".

С тези думи, написани от братовчед му Ръдиърд Киплинг, на 17 март 1931 г. британският премиер Станли Болдуин обявява война на тогавашните господари на британската преса - лордовете Бийвърбрук и Ротърмиър, които с милионните тиражи на изданията си го притискали безобразно с частните си интереси.

Осемдесет години по-късно Великобритания се разправя отново с друг медиен барон – Рупърт Мърдок. Причината са излезлите извън контрол действия на журналисти и редактори на неговите вестници, подслушвали хиляди хора и подкупвали полицаи.

Общество, политици и коментатори насочиха възмущението си към факта, че дълги години след като първите разкрития са публикувани, следствието не постига нищо, а последвалите нови разкрития стават още по-зловещи. В отговор бяха арестувани девет души. Появиха се призиви за по-строго регулиране на журналистите и медиите. Провали се най-важната сделка на Мърдок за пълен контрол над платения тв канал BskyB.

Антипатиите към самият Рупърт Мърдок са още от навлизането му на британския пазар през 1969 г. - заради агресивния му до арогантност бизнес стил. Той идеално се възползва от политиците от Маргарет Тачър насам, които търсят услугите му за своите кампании именно заради този стил. Австралиецът манипулира с таблоидите си обществения вкус и интерес до степен да определя коя партия да печели изборите, но без да се ангажира с отговорност за действията й след това.

Той никога не дава преки инструкции, а с издигането на точно определени хора в йерархията на "Нюзкорп" изпраща ясен сигнал към подчинените какво се очаква от тях. Резултатът напомня за автоцензура, но в майсторско изпълнение.

Във Великобритания между политиците и шефовете на британските медии има традиционно близки връзки. Те се създават още в елитните колежи като "Итън" и университетите в Оксфорд и Кембридж, където учат мнозинството от тях. Мърдок използваше това във вестниците си.  Алистър Кембъл, шеф на връзките с обществеността на премиера Тони Блеър, имаше своя колонка в "Таймс".

Бившият вътрешен министър Дейвид Блънкет пишеше за "Сън". Бившата му помощничка Кат Реймънд се омъжи за Лес Хинтън, когато той бе президент на News International, и два пъти се закле пред парламентарна комисия, че подслушването е засягало само един репортер и въпросът е приключен. Днес Хинтън ръководи "Дау Джоунс" и е смятан за един от най-близките до Мърдок служители.

Безбройните светски срещи по всевъзможни поводи също заздравяват тази амалгама. Остро критикувана днес Ребека Брукс (сегашният шеф на "Нюз интернешънъл") бе поканена на вечеря с преспиване на "Даунинг стрийт" 10 от Сара Браун, съпругата на бившия премиер Гордън Браун.

Малко след това като главен редактор на "Сън" Брукс реши сама дали, кога и как да публикува придобитото по съмнителен - вероятно незаконен - начин медицинското досие за болния 5-годишен син на премиера. Тя го уведомява по телефона, докато пресата вече върти тиража, а той, както твърди днес, се разплакал. Въпреки стореното той отива на сватбата й през 2009 г. и, образно казано,

Сега Браун казва, че това са хора, които работят с подземния свят, но и безсилното: "Нищо не можеш да направиш, след като си публична личност..." Може, разбира се, да му се възрази, че когато има какво да каже, е добре да го направи навреме, а не години по-късно. Но проблемът е и кой контролира "мегафона".

Обикновено още в началото на обучението на студентите по журналистика се казва, че се захващат с професия, в която хората винаги ще ги избягват, няма да им имат доверие и дори ще ги мразят. Затова трябва да преглъщат унижението, да са неотстъпчиви и агресивни в преследването на новината си, която същите тези хора на следващия ден жадно ще четат.

Стореното от хората на Мърдок обаче не е форма на непрофесионализъм  - те са извършили престъпления, които ще затворят още повече врати пред журналистите за сметка вероятно на PR бизнеса, все по-специализиран в умението не само да прикрива, но и да подменя действителността. Сега има опасност казусът с Мърдок да бъде използван за ограничаване на свободата на медиите да разследват в защита на обществения интерес и да разказват за безобразията на хората с пари и власт.

Защото в редакциите на Мърдок са разбирали обществения интерес по друг начин. Там тотално липсва разликата между лична и публична информация. Вестниците му са пълни с евтини "сензационни разкрития" за знаменитости или с описано до най-малки подробности страдание на родители, изгубили дете.

Скандалът с депутатите, взимащи незаконно за лични цели огромни средства на данъкоплатците, беше разследване на "Дейли телеграф". А как транснационална компания изхвърляше токсични отпадъци в Кот Д'Ивоар бе разкрито от "Индипендънт".

Няма спор, че от тройката замесени - медиите, публиката и политиците, основните обвинения ще отнесат медиите, но те далеч не са единствените отговорни. Милиони британци купуват издания, които някои анализатори не се притесняват да нарекат парцали, и след системно култивирания вкус към евтини сензации образът, който британското общество вижда като свое отражение в скандала, също не е приятен.

А когато да си популярен, без значение с какво, се превръща в основен модел за обществено утвърждаване, никой политик няма да посмее да се опълчи срещу подмяната на ценностите и зомбирането на читателите, защото веднага ще загуби шансовете си за подкрепа.

Когато наредиш една до друга статии за сексуалните подвизи на някоя звезда, диагнозата на страдащия от вродено заболяване син на министър-председателя и кървавите подробности за отвличане и убийство, моралният компас на читателите блокира и подслушването на телефони започва да им изглежда ОК. Четенето на новини-боклук става същото като яденето на храна-боклук - масово и нездравословно.

Предполага се, че с подробни закони и правила. Традиция, фиксирана и в търговското право, е да се продава на кандидата с най-високата оферта. В Англия няма ограничение за медийната концентрация, когато тя достигне определен праг. При сделка комисията за защита на конкуренцията дава моментна оценка на пазара, но не и как би изглеждал той след 5 години, когато на него се допуска нов силен играч.

Вярно, че министърът на културата може да еднолично да определи дали репутацията на една компания е "подходяща и добра" за сериозно навлизане в медиите, но той е политик, а, както стана дума, Мърдок знае прекрасно как да работи с политиците, за да постига целите си.

Благодарение на това той

а при успешна сделка за BSkyB щеше да получи една от най-бързо растящите и печеливши медийни компании в света. Според анализатори от Enders Analysis в средата на десетилетието BSkyB може да носи само от британския пазар приходи от 8 млрд. паунда и печалба от 1.6 млрд. паунда. Мърдок можеше да получи ракета носител за цялата си корпорация, за изграждането на глобална сателитна империя и преминаване на вестниците му в дигиталната епоха.

Бурята, която се развихри във Великобритания, прекърши плановете му засега, но това далеч не означава, че той няма да ги поднови под друга форма след година. "Винаги ще има утре" се казва филм за Джеймс Бонд от 1997 г., в който злодеят е безогледен медиен магнат. Твърди се, че на екрана агентът на британската корона преследва именно Мърдок. Но истинската сага с империята му на Острова е много по-интересна и поучителна.