Днес (14 септември) взех една маска и като използвах журналистическата си карта, влязох в затворената зона и стигнах, докъдето можах - малко под Canal Street, макар и не до самото място. Колкото по-на юг отивах, по не можеше да се диша. Въздухът има остра миризма на изгорели химикали, смъди на очите. Усеща се още от 14-а улица, а по-надолу вече над улиците е надвиснал един жълто-червеникав облак и въздухът е някак гъст - като много ситна пудра. С маска и очила продължих на юг, докъдето можеше да се ходи. Навсякъде полиция с маски и дори с кислородни бутилчици, огромни тежки камиони и машини, автобуси, вкарващи още поделения. Видях 4-5 товарни камиона да извличат смазани полицейски коли - страшна гледка. Дано да са били празни при смазването, но като знам, че липсват над 100 полицаи и пожарникари, ми стана лошо като ги гледах.

Гледката е като след атомна война: този град винаги толкова динамичен и шумен, който никога не спеше, сега е пуст и тих като гробница. Сергиите със стоки по улиците са изчезнали. Магазините са затворени, продава се само храна тук-там и дрогериите работят. Консумативното общество изведнъж престана да се интересува от купуване. Странно е да се ходи по Бродуей - като мъртвило, без никакво движение. Имаш чувството, че си в някакъв мрачен science fiction. Тишината - от време на време раздирана от полицейски сирени, докарващи нова смяна полицаи или изкарващи камиони с отпадъци. Край полицейските постове се трупат хора, които живеят вътре в зоната и по принцип са евакуирани, но са се върнали, да речем, да си вземат нещо важно. Специално идват да ги придружават полицаи до домовете им, а и много от тях не ги пуснаха въобще вътре, в зависимост от адреса.

Оределите небостъргачи представляват грозна гледка. Хубавият skyline (високите части на небостъргачите, в които се отразяваха облаците - бел.ред.) на Манхатън сега прилича на уста с избити зъби. Огромна рана е зейнала в средата му. Двата небостъргача се виждаха отвсякъде - бяха първото нещо, което виждаш, като тръгнеш сутрин за работа. По тях човек винаги можеше да се ориентира за посоката. Освен всичко друго аз съм и естетически потресена, тъй като според мен бяха едно прекрасно нещо - красиви, стройни, сребристи, с изчистена форма, леки и фини - предизвикателство за гравитацията, победа за човека. Да ти е драго да ги гледаш. Ставаше ми някак радостно и весело на душата само като ги видя. Ходили сме специално да се приближаваме до фасадата - залепим се до фасадата и погледнем нагоре - замайваща гледка, сякаш стигаха до небето!

Какво да ви кажа, това беше най-хубавото място в Ню Йорк. Аз лично не съм ги свързвала с финансовата мощ на страната, нито съм ги виждала като фалически символи. Просто обичах да ходя там, защото беше красиво, елегантно място с добре оформен площад между двете сгради с фонтан и пейки. Oтпред, на брега - току на устието на река Хъдсън - огромна тераса с алеи, зелени площи, течаща вода по наклон, кафенета, пейки с масички с изглед към Статуята на свободата, Ellis Island и Ню Джърси. Простор. Вътре имаше голяма зимна градина с двадесетина палмови дървета и пейки, където сядах. За Коледа палмите ги украсяваха с безброй светлинки като падащ сняг. Най-вече беше народно място - достъпно за всеки. Винаги можеш да си поседиш безплатно или да си купиш нещичко за пиене. Край фонтана имаше сцена, където често даваха безплатни представления или концерти - през лятото на открито, а през зимата сцената се преместваше в зимната градина. Гледала съм там цирк с акробати и клоуни, тайландски фолклор с интересни костюми, джазконцерт, авангарден балет - какво ли не... Да не говорим за елегантните магазини, сладкарници и заведения, разположени на два етажа под земята - цял град, през зимата отоплен, да ти е кеф да се разхождаш. Е, всичко това отиде на кино, за жертвите да не говорим.

Взе да ми дращи на гърлото и направо щеше да ми прилошее, като гледах дупката между сградите - та потеглих назад по пустия Бродуей. През повечето време бях почти сама на улицата, тук-там се явяваше и по някой човек. Представяте ли си - сама на Бродуей - най-голямото гъмжило.

Над 14-а улица обаче беше много хубаво. Тъжно, но хубаво. Стотици хора, които правят бдение със свещи и бели панделки и тиха музика. По паважа - множество рисунки с хубави думи. Навсякъде снимки на загиналите - големи и малки портрети, стихове и спомени - малко като некролозите в България, което иначе тук не е традиция. По телевизията казват, че хората правят мемориал за загиналите - обаче не е съвсем вярно - хората главно погребваха Skyline! Най-хубавите олтари бяха със снимки, графики и метални плакети на Twin Towers и целия Skyline, украсени с панделки, цветя и свещи. Имаше прочувствени стихове за града - и типично по американски вяра, че "ще го изградим отново". Безкрайно тихо пеене на Give peace a chance. Много хора са със сълзи на очите - и там, и по улиците. Метрото е претъпкано, защото много от линиите не функционират, но всички се държат много спокойно, нарочно се движат бавно, за да не се създава паника - особено при всичките нови фалшиви тревоги.

Авторът е преподавател по журналистика в Нюйоркския университет. Преди това пет години е чела лекции в Американския университет в Благоевград.