С вълненията по италианските пазари миналата седмица европейската финансова криза навлезе в нов и по-опасен етап. Кризите са въпрос на живот и смърт за малките икономики в периферията на Европа, но доскоро не застрашаваха системно нито идеята за европейския валутен съюз, нито функционирането на глобалната финансова система. Сега те заплашват едновременно и европейската интеграция, и глобалното възстановяване.

Драмата около аукционите с дълговите книжа на Италия, третата по големина европейска икономика, би трябвало да убеди и най-закостенелия бюрократ, че отговорът на кризата повече не може да се диктува от догми, от дневния ред на администрацията или от лична изгода.

Надяваме се, че европейските лидери са в състояние да направят решителен завой, но ако не успеят, хората, оформящи европейската политика, ще загубят уважителното отношение, демонстрирано през последните 15 месеца от МВФ и членовете на Г-20, които не са в ЕС.

Първо, поддържането на доверие към финансовата система е изключително важно по време на криза. Може да ни се иска да поучаваме инвеститорите, но това не е политика. Американските лидери бяха аплодирани, че са позволили "Лемън брадърс" да рухне. Но тежките последици от удара по доверието още се усеща.

Европейската централна банка с право се притеснява, че наказването на кредиторите само в името на това да им се даде урок или да се спечели за тяхна сметка политически капитал е безразсъдно в система, зависеща от доверието. Онези, които събориха "Лемън брадърс", си мислеха така, защото смятаха, че пазарът си е взел поука от банкрута на "Беър Стърнс" и ще избегне паниката.

В действителност най-много от наученото бе как да се избяга бързо от банкрутираща банка. А безконтролните фалити продължават да заплашват със системни последици, надхвърлящи очакванията.

Второ, от никоя държава не бива да се очаква продължително да трупа огромни излишъци, от което да печелят чуждите й кредитори. Да се изплащат дългове при сегашните лихви, искани от държавни кредитни институции, да не говорим за частните, за Гърция, Ирландия и Португалия

(за Германия след Първата световна война - бел. ред.), за които предупреждаваше Кейнс в книгата си "Икономическите последици от мира".

Трето, дали една държава е платежоспособна зависи не само от тежестта на дълговете й и ангажимента й да провежда строга вътрешна политика, но и от по-широкия икономически контекст. Пренебрегваните проблеми с ликвидността се превърнаха в проблеми с доверието.

Тези, които могат да си плащат кредитите при лихви, сравними с темпото на номиналния им икономически растеж, стават неплатежоспособни при по-високи лихви. Това от своя страна вдига още лихвите и раздухва проблемите с платежоспособността в един порочен кръг. Това вече се наблюдава с Гърция, Португалия и Ирландия и има опасност да се случи в Италия и Испания.

Задлъжнелите държави могат да намалят товара си, като поддържат търговски излишъци спрямо останалите. Това пък означава, че страните, традиционно поддържащи излишъци, трябва да поискат да ги намалят или да преминат към дефицити.

Казано накратко, неустойчив е подходът да се дават още и още държавни кредити на страни, които не могат да се доберат до пазара при високи лихви.

още повече че техният размер отблъсква потоците на частния капитал и каквато и да било инициатива за растеж. Уверенията, че най-задлъжнелите държави могат да обслужват кредитите си при сегашните лихви, само подкопават доверието в лидерите, убеждаващи ни, че фундаментът на испанската и италианската икономики е солиден.

Да се продължи кредитирането с високи лихви само ще увеличи мащаба на необходимото преструктуриране на дълга. Има основания в твърденията, че прекалено много се е забавило признанието, че дългът на Гърция е непоносимо голям. Но няма основание да се твърди, че само с преструктуриране на този дълг ще се реши растящата криза на общо доверие.

към подход, фокусиран върху избягване на системни рискове, рестартиране на растежа и възстановяване на доверието към данните. Това че Гърция, Италия и Ирландия се нуждаят от облекчаване на дълговете, както и че кредиторите имат ограничен капацитет да понесат загуби, изисква просто да се увеличат усилията.А бързите действия ще излязат по-евтини в дългосрочен план.

Подходящият общ подход, разбира се, трябва да съответства на европейската политическа реалност. Нужно е властите в Европа да потвърдят още веднъж, че солидарността е втъкана в единната валута и че провалът на която и да било от европейските икономики е провал за цялата европейска икономика и това е неприемливо. На тази база трябва да стъпи всяка следваща помощ.

Конкретно за страните, приели помощ:

- лихвите на държавните кредитори трябва да бъдат намалени до европейска лихва, под което ще се разбира лихва, на която ще могат да взимат кредити европейските институции, подкрепени с обезпечение от всички страни в ЕС. Няма да се приема фалит на държавния сектор, така че не е нужно лихвите да са с рискова премия, тъй като това заплашва цялото начинание

- държавите, чиито заеми надхвърлят определено ниво на лихвите - вероятно 200 базисни пункта над най-ниската национална лихвена ставка в еврозоната, трябва да бъдат извадени от задължението да правят вноски в антикризисните фондове. Няма нужда да затъват и под тази тежест.

- нужен е ясен и категоричен ангажимент, че каквото и да се случи, няма да се допусне рухването на голяма финансова институция в която и да било страна. Най-големите сривове - в Индонезия (1997), в Русия (1998) и САЩ (2008), настъпиха, когато властите позволиха да се появи съмнение в базисни функции на финансовата система. Отговорността за това трябва да е на ЕЦБ със съответната политическа подкрепа и фондове

- на държавите, водещи разумна политика, трябва да се позволи да купуват гаранции от ЕС за пускане на нови дългови облигации.

Тези мерки биха сторили много за удържане на бурята. Те ще намалят плащанията от задлъжнелите, ще защитят държавите в риск от срива на доверие на пазарите и ще гарантират, че ЕЦБ ще може да подкрепя стабилността на европейските банки.

Остава въпросът

Кредиторите не печелят нищо от фалит. Те дадоха сигнали, че биха подкрепили различни варианти. Някои биха продали проблемните облигации на цени малко над сегашната им пазарна стойност. Други са склонни да удължат сроковете за връщане на дълговете или да приемат малко по-ниски лихви. Обратно изкупуване на държавен дълг също е възможно, ако частният сектор приеме да го намали в достатъчна степен.

Голяма част от всичко това изглежда нереалистично за постигане при сегашния начин на водене на дебат в Европа. Но изключително невероятен преди 10 дни изглеждаше и възможен фалит на Италия.

Нужна е политическа воля да се премине от изчисления, движени от политиката, към политика, движена от изчисленията. Алтернативата са много по-скъпи и много по-малко ефективни действия. Следващите седмици може да се окажат едни от най-важните в историята на ЕС.