Три са въпросите, които възникват след скандала в българското мюсюлманско духовенство, при който висши духовници обвиниха други висши духовници, че допускат разпространението на радикален ислям в България. Първо - доколко раздорът представлява отражение на кризата, в която попадна мюсюлманският свят след атентатите в САЩ и предполагаемото участие в тях на ислямски фундаменталисти? Второ - тръгва ли мюсюлманското духовенство по пътя на Българската православна църква и нейните два синода? И трето - какво е разположението на лагерите във Висшия мюсюлмански духовен съвет и, разбира се, съществува ли радикален ислям в България?

Основната причина за скандала и тук са икономически интереси, възникнали заради невърнатите от държавата вакъфски имоти. Без тези имоти стотици ходжи, имами, мюфтии, мюсюлмански духовни училища, джамии и месчити няма как да се самоиздържат. Последиците от това безпаричие са две. Липсата на средства принуждава мюсюлманското духовенство да прибягва до услугите на съмнителни ислямски фондации. От друга страна, неустановеността на вакъфските имоти създава условия за възникване на групировки във висшето мюсюлманско духовенство. Тяхната основна цел е да използват безвластието, създадено от държавата в тази сфера, и да обсебят апетитните имоти.

Това и става на практика. През последните 11 години статуквото в двата ръководни органа на мюсюлманското духовенство - Висшия духовен съвет и Главното мюфтийство, се определя от икономически и политически интереси. Тези интереси са определили четири основни центъра на власт, които имат влияние сред българското мюсюлманско духовенство на този етап.

Първият най-мощен център е ДПС и посоченият от него сегашен главен мюфтия Селим Мехмед. Той се радва на подкрепата на мнозинството от българските турци. Другият самостоятелен и втори по влияние център се оформя около бившия главен мюфтия Мустафа Алиш Хаджи - сегашен председател на Висшия мюсюлмански духовен съвет. Той обединява повечето българомохамедани заради своя произход. Третият, който все още има макар и ограничено влияние сред мюсюлманското духовенство заради връзките си с богати арабски фондации, е Недим Генджев. Четвъртият център на власт са неколцина пловдивски мюсюлмански духовници, които се замогнаха покрай вакъфските имоти в Града на тепетата. Хората, които предизвикаха последния скандал, са от последната група - Ашим Хаджи, председател на мюсюлманската фондация "Прав път", бившият председател на мюсюлманското настоятелство в Пловдив Хашим Хасан и др.

Повечето от тях са протежета на БСП и Недим Генджев - той ги изведе на преден план по времето, когато бе председател на Висшия духовен съвет на мюсюлманите през 1995-96 г. и се радваше на подкрепата на социалистите. След това обаче пловдивските духовници придобиха власт и икономическа мощ и излязоха от орбитата на Генджев.

И Недим Генджев, и пловдивските мюсюлмански духовници сега са лишени от възможност да влияят върху процесите в мюсюлманското духовенство. Те не са в състояние да се намесят и при разпределението на средства, които идват в страната от богати ислямски фондации. При това положение единственото, което им остава, е да вдигат шум в подходящ момент и да се опитат да злепоставят сегашното ръководство на мюсюлманското духовенство. Това и сториха мюсюлманските духовници от Пловдив със скандала, който предизвикаха.

Изявленията им бяха направени във внимателно подбран момент. Сега светът е настръхнал срещу всичко, което се свързва по някакъв начин с радикален ислям, арабски фондации, талибани, Бин Ладен и пр. Затова пловдивските духовници изпъстриха речта си с подобна лексика. Повечето от обвиненията им са неаргументирани, други са смехотворни, но в думите им има и истина.

Безпаричието на българското мюсюлманско духовенство го тласка в обятията на богати ислямски фондации, някои от които проповядват и радикален ислям. Тези фондации имат влияние върху някои от мюсюлманските училища, които финансират. От друга страна, нито Главното мюфтийство, нито поделенията му по места са в състояние да контролират какво става в хилядите малки джамии - месчити, една част от които също са финансирани от ислямски фондации, тоест действително съществуват условия за навлизането на радикален ислям в България.

Разрешаването на проблема опира до най-баналното - пари. Ако държавата върне вакъфските имоти на мюсюлманското духовенство, то ще е по-малко склонно да се обвързва с чужди ислямски фондации, които под формата на благотворителност имат възможност да проповядват каквото намерят за добре в България.