Небостъргачите са Ню Йорк и обратното. Няма друг град, който толкова силно да е асоцииран с определен тип архитектура. Бляскавите кули, които определят вида на града в популярните представи за него, започнаха да се увеличават за изненадващо кратък период от време. Всъщност всеки един от най-обичаните и обсъждани небостъргачи в града - онези стройни, елегантни паметници на манхатънизма, "поникна" през последните две десетилетия, пише "Файненшъл таймс".

Първият небостъргач - "Улуърт билдинг", се появява в центъра на града през 1913 г. След това вниманието се измества към блестящите арт деко радиатори на сградата на "Крайслер" (1930 г.), към смекчените следи от ацтеките в "Импайър стейт билдинг" (1931 г.) и накрая - бляскавите, стройни кули на центъра "Рокфелер" (1933 г., макар някои от строителните дейности да продължават и след това).

След Втората световна война обаче настъпва модернизмът и оттогава насетне всичко става много по-удължено. Кулите се превръщат в нещо повече от правоъгълни планове, стигат все по-нависоко и са обвити в стъкло. Този момент на американско изобилие бива заменен от студеното, рационално влияние на европейския авангард. Кулите-близнаци, които станаха мишена на атаките от 11 септември преди 10 години, бяха зенита на една ера, в която преобладаваха изчистените, неми кутии. Защо да издължиш един квадратен метър, когато можеш да удължиш два и да получиш отстъпка за количеството материали, или поне така е разсъждавал най-вероятно архитектът Минору Ямасаки, пише изданието.

Сега, когато застанеш в Сохо, Трибека или Китайския квартал и се обърнеш към мястото, откъдето започва всичко - в района около "Улуърт билдинг", не можеш да не забележиш един небостъргач, който блести с такава сила, с каквато вероятно е блестяла и сградата на "Крайслер" в годините, когато се е появила.

Новата кула на града нескромно се нарича "Ню Йорк на Франк Гери" и освен маркетинговия си успех тя представлява  необикновена структура. Това е първият небостъргач на архитекта на музея "Гугенхайм" в Билбао, както и първият в Ню Йорк от много години насам, който предизвиква сензация.

Изненадващото е, че сградата на Гери, която се намира само на няколко пресечки от Световния търговски център и бе открита само няколко дни преди мемориала по повод 11 септември, не предизвика никаква реакция  за това дали е подходящо да се живее на такава голяма височина, нито пък относно страха от тероризъм, който е все още силно осезаем на летищата и в обществените сгради.

През последните години в Ню Йорк има пренасищане от кули. Нито една не е висока, колкото тази на Гери, но всички са жилищни и с висока архитектурна стойност. "Ню Йорк на Франк Гери" е изненада по няколко причини. Отчасти заради 9/11, отчасти заради нестихващата икономическа криза, но и заради това, че от десетилетия архитектурата в Ню Йорк бе определена от позната формула за издължаване. Градът отдавна е център за архитекти, за архитектурно образование и архитектурни дебати, но не и на самата архитектурата. Всъщност от десетилетия в Ню Йорк не се случваше нищо кой знае какво, пише още "Файненшъл таймс".

За известно време изглеждаше сякаш небостъргачите в Ню Йорк са замрели. Трябваше няколко европейци - Норман Фостър и Ренцо Пиано, да инжектират живот в жанр, който строителите на града бяха започнали да приемат за даденост. "Хърст тауър" на Фостър (2006 г.) и "Ню Йорк таймс тауър" (2007 г.) внесоха нов заряд в архетипа на Манхатън и напомниха, че небостъргачът се определя не само от търговската му стойност, но и в смисъла на градския пейзаж.

Ренесансът в Ню Йорк се случва в трогателния момент от честването на 10-годишнината от 11 септември. Огромните фонтани в дъното на мястото, където се намираха кулите-близнаци, действат като антинебостъргачи, чиято кухина в центъра сякаш представя бездънния извор на скръб. В други части на Ню Йорк обаче градът е зает с ренесанса на небостъргачите -  може би най-добрия ответен удар за терористите, коментира изданието.