Набързо реализираният проект ("схема" на съвременен политически език) за Музей на тоталитарното (социалистическо) изкуство носи в себе си серия от безобразия и беззаконие, прикрити през тихите летни месеци. Градежът на това безсмислие започва с обява на официална министерска концепция за създаване на Музей на тоталитарните изкуства.

В нея липсва определение за тази странна формулировка, но са предложени географски позиции за бъдеща сграда и терминология, присъща на пенсиониран архитект. Месец и половина преди завършване на обекта заглавието е променено на Музей на социалистическото изкуство.

Основното усещане в сградата е миризмата на похарчени пари. 3.2 млн. лв. са отсъдени не за изграждане, а за ремонт на съществуващата неголяма читалищна постройка - гипс, боя и дограма. Освен това фирмата изпълнител печели обществената поръчка, след като предлага бюджет с една трета по-висок от другите оферти. На питане в парламента министърът обяснява как скъпото означава качествено. По тази логика полицаите трябваше да се движат с мерцедеси, а униформите им да бъдат шити от Пиер Карден.

Но най-интересната част е колекцията. В "тоталитарното начало" идеята е събирането на партизански паметници, малко Ленин и Димитров, както и типични за соцреализма трудови и патриотични композиции. След неочаквано бързото изчерпване на този продукт (намалял поради добрите изкупни цени на цветните метали) следва аварийно решение за преместване на колекцията на Националната художествена академия, НХА).

Започналият вторичен подбор оставя усещането за отмъщение към автори, засегнали със своята скромност, майсторство и признание гениалните създатели на този злонамерен карашък. Примъкнати са и работи, получили присъда в миналото за западно влияние и формализъм.

В същото време отсъстват "творците", прославили се като партийни паразити, сатрапи и цензори, днешни медийни звезди. В резултат маргинални творби с откровен политически характер съжителстват с достойни работи, оцелели по случайност и встрани от партийната схизма. Тъжно е, когато хора с фалшиви заслуги и биографии подреждат историята с личните си комплекси и творческа нищета.

За сляпото обществено мнение е съчинен и "фактът", че България е последната източноевропейска страна без подобен музей. Това не е просто заблуда, а по-скоро откровена лъжа. Подобен музей на соцарта в бившите комунистически държави няма. Съществуват обаче музеи, излагащи неприятната истина от един тъжен исторически период.

В родния соцмузей обаче изплува мазно и опасно петно от родната ченгесарница - желанието й създаването на действителния музей на комунизма и на близкото ни минало да остане в забрава.