Последната половинвековна история на българската култура може да бъде представена  графично като сърдечна кардиограма с дребни аритмии и политически инфаркти. След 1989 г. графиката  минава в права линия със симптоми на инсулт и незабележима клинична смърт. Демократично избраните правителства отказаха да правят изкуствено дишане  на смъртниците, но едва днес българските художници, скулптори, концептуалисти и приложници, превърнали се в уличните кучета на българската култура, ще получат заслужен дар – малки гробници, наречени музеи. Музеите на една предизвестена смърт.

В години на тежка финансова криза, предизвикана от подли предишни коалиции, правителството се захвана да гради музеи, иначе крайно необходими, за подслон и модерно развитие на художественото ни наследство. Героично дело, довело до ремонт на три сгради, извършено с парите на данъкоплатците, и дребни суми усвоени от чужбина.

Става дума за постепенната поява на три нови загадъчни обекта – Музей за съвременно изкуство, Музей на тоталитарното (социалистическо) изкуство и за десерт -  балканският франчайзинг "БГ Лувър".

САМСИ (музей за съвременно изкуство)

Всъщност САМСИ би бил реализираната мечта на едно ново артистично поколение, сравнителен аршин спрямо европейската ни принадлежност. Реалността е друга. В непопулярна градска част е създадена сграда, напомняща луксозно ремонтирана плевня, с нищожно малък обем, напълно неподходяща за постоянна експозиция и с възможностите на провинциална галерия с временни експозиции. Това луксозно читалище е резултат от серия архитектурни скандали, уволнение на директора на НХА и похарчени 1 200 000 евро необясними пари, и то само за първия етаж. Пред входа на заведението е предложена колекция от скулптури на "съвременни" стари автори, с аромат на фосили от зрелия соцреализъм, минали през съмнителен подбор.

В този музей може да имате неочакваното щастие да бъдете единствен посетител. А тържественото  му откриване на става на фона на осечения заради кризата с една четвърт бюджет на  и без това мизерната Художествена академия – един от малкото източници за съвременно изкуство.

Музей на тоталитарното (социалистическо) изкуство

Този набързо реализиран проект ("схема" на съвременен политически език) носи в себе си серия от безобразия и беззаконие, поприкрити през тихите летни месеци. Градежът му започва с обява на официална министерска концепция за създаване на Музей на тоталитарните изкуства. В самата концепция тази странна формулировка не е изяснена, акцентът е местоположението на бъдещата сграда.

Само месец и половина преди завършване на обекта името му е променено на Музей на социалистическото изкуство поради очакван скандал, най-вече от автори, прилъгани, че творбите им ще бъдат "спасявани" от забрава и безчестие. Извършената промяна не е минала през одобрение от Министерския съвет, а реализацията е като на едноличен търговец, небрежно прескочил закона.

Разбира се, т.нар музей не е създаден заради заглавието си. Основното усещане в сградата е миризмата на похарчените 3.2 млн. лв. за ремонт на съществуващата неголяма читалищна постройка - гипс, боя и дограма. Интересен факт е, че фирмата изпълнител печели обществената поръчка след с бюджет с една трета по-висок от другите оферти. На питане в парламента министърът обяснява как скъпото означава качествено. По тази логика на полицаите им трябват мерцедеси и униформи от Пиер Карден.

Но най-интересната част е с колекцията. По отношение на "тоталитарното начало" идеята, а и част от реализацията е събирането на партизански паметници, малко Ленин и Димитров, както и типични за соцреализма трудови и патриотични композиции. След неочаквано бързото изчерпване на този продукт (намалял поради добрите изкупни цени на цветните метали) следва аварийно решение за преместване на колекцията на НХА.

Започналият вторичен подбор оставя усещането за отмъщение към автори, засегнали със своята скромност, майсторство и признание създателите на този злонамерен карашък. Примъкнати са и работи (едва ли поради грешка), получили присъда в миналото за западно влияние и формализъм.

В същото време отсъстват "творците", прославили се като партийни паразити, сатрапи и цензори - медийни звезди и до днес. В резултат маргинални творби с откровен политически характер съжителстват с достойни работи, оцелели по случайност от партийната схизма. Тъжно е, когато хора с фалшиви заслуги и биографии подреждат историята с личните си комплекси и творческа нищета.

От гледна точка на съществуващия закон за авторското право, създадената колекция е банално безобразие. "Авторът има право да реши дали създаденото от него произведение може да бъде разгласено и да определи времето, мястото и начина , по който да стане това…", "Авторът може да се противопостави на всяко действие…, което би могло да наруши личното му достойнство." Същият този автор трябва да даде изрично съгласие за публично представяне на своето произведение (срещу възнаграждение), и то в договор не по-продължителен от 10 години…

За сляпото обществено мнение е съчинен и "фактът", че България е последната източноевропейска страна без подобен музей. Това не е просто заблуда, а по-скоро откровена лъжа. Подобен музей на соцарта в бившите комунистически държави няма. Съществуват обаче музеи, излагащи неприятната истина от един тъжен исторически период. "Къщата на терора" в Будапеща  е разтърсваща колекция от периода на една насилствено появила се утопия. Музеят на комунизма в Берлин е паметник на трагедия, съчетана с комичния бит и дизайн от обидното за германеца време, а експозицията в Литва носи еднозначното име "Музей на окупацията".

От родния соц музей личи най-вече желанието на родната ченгесарница - създаването на действителния музей на комунизма и на близкото ни минало да потъне в забрава.

БГ "Лувара"

И накрая няколко думи за очаквания трегер на музейното дело – "Лувъра", както провинциално  се имуенува проектът, с който сградата на бившето МЕИ "Ленин" ще бъде преработена във филиал на Националната художествена галерия, предназначен за "елитните" местни творци, така както ги разбира властта. Този ерзац отново е предвиден в обект, неподходящ и непригодим за изложбена зала, а логика в създаването му отново е количеството похарчени държавни пари.

Все пак ще дойде време, когато тази случайна музейна трилогия ще получи достойно място в един истински музей на българското изкуство. Един ден, когато с усмивка ще си спомняме за управлявалите ни монархоподобни бърдокви, ще имаме възможността да реставрираме и покажем истинската история на времето, в което сме живели.

И за да не бъде тъжно като сега, на входа на новия музей, ще има плетени кошове, пълни с фалшиви творчески биографии, минали през властта или отъркали се в нея.