Светла Изова влиза в дълъг и леко притъмнен коридор. Върви бавно и представя всеки от обитателите на пространството. През крачка-две се спира, за да обърне внимание на любопитно подал глава през бокса породист жребец. Тя и съпругът й Мирослав Изов са собственици на единствената в България сертифицирана ферма за коне от породата Тракенер. Но освен бизнес за семейството 60-те тракени (тракени, траки, тракенери - конете от породата се назовават и по трите начина - бел.авт.) във фермата са и " част от него, страст, партньори в спорта, добри слушатели".

Тракените печелят семейството с красивата си осанка, спортните възможности и благия си нрав.

Светла Изова разказва, че тракененската била една от най-старите породи в Европа и в миналото в България са били внесени много елитни жребци и кобили от Русия и Полша. С времето обаче повечето от конете са били продадени в чужбина и много от линиите били изгубени.

Амбицията на семейството е да се възроди тракененската порода в България. "Ние започнахме отначало с български кобили майки от конезаводи и с лицензиран жребец от Германия", спомня си тя. По време на разговора многократно споменава името на лицензирания жребец - Пройсенпринц (Preussenprinz, Принцът на Прусия, бел.ред.). Той бил гордостта на фермата, но въпреки всеобщите грижи след боледуване починал. Оставил обаче "прекрасно" поколение от оценени в международни състезания жребци и кобили.

Стопанката на фермата дълго отрича да има личен кон. "Защото тук всички коне са мои – за всички се грижа и аз", казва тя.

Упорства да определи кой е нейният любимец, който язди най-често, сякаш за да не пренебрегне някой от останалите. Вървейки в конюшните и около падоците, често се спира - "ето този ми е много любим". След няколко крачки погалва друга грива и изтъква предимствата на собственика й – "той пък е шампион на Германия за 2010 год., а онази кобила ей там също я харесвам, спокойна е и с добър характер".

И така, докато не заговаряме за Арка. Тя е 22-годишна кобила, купена преди 7 години от съпруга й, за да бъде нейн личен кон, който да язди в свободното време. "В началото яздех само нея, много си бяхме свикнали заедно. После синът ми също се научи да язди на нея", разказва Светла и потупва коня по гривата. В отговор получава леко изпръхтяване и потропване с копито. "Много е спокойна, умна и ... много красива", продължават суперлативите за кафеникавия тракен. Собственичката й е убедена, че стъпвайки в конюшнята, Арка я познава още по стъпките и винаги я посреща, показвайки глава с наострени уши.

Покрай конете се случвали ситуации, които изправяли на нокти цялата ферма. Светла си спомня как въпреки стадната им природа, един новозакупен кон "решил да потича на воля в полето", прескочил оградата и избягал. Тогава се наложило няколко коли и ездачи да го гонят през поляните.

Тя си припомня и друг случай, когато сама тичала след кон, който я хвърлил от гърба си и се прибрал сам във фермата. Светла трябвало да извърви пеша няколко километра, докато се върне.

Извън забавните истории със сериозно изражение тя разказва колко много енергия, време и инвестиции изисква отглеждането и обучението на един кон. Отказва да говори в цифри, защото за нея усилията излизат извън паричното измерение на месечната поддръжка на един кон. "Да го отгледаш за спорт ти отнема някъде около 5 години грижи - ден и нощ. Тука нямаш свободно време, нямаш почивен ден. Трябва да си с тях, те са живи същества и често боледуват", обяснява Светла. Тя е добре запозната с целия процес на дресировка. "Докато кончето е на една годинка, трябва да му се обръща много внимание. Трябва да се привърже към хората." И едва когато е на две години и половина, животното позволява да бъде обяздено.

По думите й конете, произведени в България, не са с по-ниско качество от тези с немски произход. "За съжаление в Германия има повече реклама и традиция. И културата е друга. Там конете са част от начина им на живот. Докато тук това го няма", констатира тя и поглежда към ограждението, където две от тазгодишните кончета скачат на воля около майките си.

В падока могат да се видят всякакви по цвят и големина коне. Освен трекените има и такива от източнобългарската порода, понита и няколко "пенсионирани" бивши състезателни екземпляра.

Светла Изова може да разказва с часове за всеки един от конете. Познава ги по имена и характер. Движейки се обаче около загражденията и манежите, разговорът е прекъснат от странна двойка. Две кучета с трудна за определяне (на пръв поглед) порода. Едното – по-голямо от санбернар, другото сякаш за контраст – с размерите на дакел. "Най-големите са най-добри, така е и при хората", разсейва тя притесненията от появата им. И разходката продължава. В разширен състав.