Предизборната кампания в Германия беше най-"американската" досега и може би затова резултатите бяха повторение на минималната победа на Джордж Буш от драматичната есен на 2000 г. Традиционно в Германия при избори водеща е партията и символите, този път те бяха заменени от тотално персонализиране - лицата на Герхард Шрьодер и Едмунд Щойбер надничаха отвсякъде, да не говорим, че триумфът на "зелените" се дължи изключително на техния лидер и външен министър Йошка Фишер. Партийните платформи дори на големите бяха с доста общи послания и трудно различими. За сметка на това за пръв път имаше телевизионни дебати. Коментаторите сочеха, че избирателите харесват повече Шрьодер, но не и партията му, докато вярваха, че християндемократите по-добре биха решили проблемите на страната, но някак не бяха очаровани от Щойбер. И паритетният резултат на двете партии дойде закономерно.

Както закономерни са и прогнозите, че - за съжаление - нищо радикално няма да се случи в германската икономика. В първия ден след изборите "Бундесбанк" предупреди, че е нараснал рискът правителството да не спази рамката на бюджетния дефицит и е съмнително дали ще може да се справи с проблема през 2003 г., като и за това е виновна не само липсата на икономическа динамика, но и нежеланието на властите да извършат структурни реформи. Франкфуртският индекс DAX откри седмицата с падане под психологическата граница от 3000 пункта, отчасти и заради полуприкрито разочарование от победата на червено-зелената коалиция и очаквания тя да удължи стагнацията. Валутните пазари нямаха "аварийни" сценарии за еврото след 22 септември.

Десницата контролира Бундесрата - горната камара на парламента, и това може да забави всеки опит за реформи. Малцина вярват, че тази година ще бъд надскочен ръстът на икономиката от 0.6% през 2001 г. - най-ниският от 1993 г. насам. Високи цени на горивата заради очаквана война срещу Ирак (но и заради нуждата да се финансира пенсионният бюджет), 4 милиона безработни, вълна от невиждани корпоративни фалити, срив на акциите... Всичко това създава мрачна атмосфера и кара всички - от кредиторите до потребителите, да се въздържат от разходи точно сега. С песимистично настроено и застаряващо население не може да се очаква вътрешното потребление да бъде онази могъща движеща сила, каквато бе през 50-те, 60-те и 70-те години на "германското чудо". Портфейлът на властите също отънява и те ограничават инфраструктурните проекти. Почти всичките 16 провинции са замразили бюджетите си, но продължават да вземат кредити и да раздуват федералния бюджет.

Как Шрьодер ще реформира най-силната, но и най-нуждаещата се от промени икономика в Европа? Седмици преди вота канцлерът като че ли прие да пребори безработицата по 3-годишен план, обещаващ кървава битка с могъщите синдикати и засилващ натиска върху свикналите да живеят на щедри социални помощи. След като опонентът му Щойбер не отвори дума за сериозно намаляване на данъците и ограничаване на правителствената намеса в икономиката, Шрьодер едва ли ще прибегне до подобни мерки след толкова деликатна победа и след споразумението да се отложат с година данъчните реформи заради наводненията в Източна Германия. На всичко отгоре икономическото съживяване на Германия е заложник на пакта за стабилност в еврозоната, изискващ 3% бюджетен дефицит, който до 2004 г. трябва да спадне до нула. Лихвите в еврозоната също са по-високи от това, от което се нуждае Берлин, а причината е инфлационният натиск на държави като Гърция, Ирландия и Холандия. А Шрьодер няма много време за промени, най-малкото защото по демографски причини не по-късно от 2007 г. трябва да извърши фискална консолидация, иначе Германия ще бъде затисната от вълната пенсионери на поколението "бейби бум". Така още преди изборите беше ясно, че моторът на германската (а и на европейската) икономика не само че губи мощност, но и че който и да победи, трудно ще намери "бензин", за да увеличи оборотите му.

Все пак вярно е и друго - да бъдеш добър европейски политик днес означава да знаеш кога точно да прокараш една промяна, а не да обещаваш амбициозен пакет за спасяването или реформирането на модела на социалната държава. Французите наричат този подход "Pour vivre heureux, vivons cashes" ("За да живееш добре, прави го прикрито") и обясняват, че дори и да е нужна, когато една промяна е болезнена, хората сериозно се съмняват дали тя е полезна. Проблемът е как да бъдат убедени милиони германци, свикнали с удобството на социалната държава, че не може да се продължава безкрай така. То засяга и онова мъгливо бойно поле за печелене на победи, което политолозите са свикнали да наричат политически център.

Резултатът в Германия само потвърди правилото от изборите във Франция и Швеция. А то е, че левицата печели само тогава, когато "се откаже" от традиционната си любов към повече държава в живота на хората. В трите вота бяха проверени три типа управляващ европейски социализъм, обединени от визията си за централизирана, доминирана от държавата, корпоративна и свързана с глобализацията демокрация. В Швеция левите осъзнаха, че нито държавният протекционизъм, нито корпоративността защитават обществото от глобалния трафик на стоки, капитали, култура и хора и е безсмислено да се удовлетворяват войнствените искания на синдикатите само за да докараш икономиката до необходимост от предсрочни избори. Вместо това шведските социалдемократи отделят огромни средства за политическо ограмотяване на партийни и синдикални членове, за да разберат те колко сложно е да се управлява едно развито общество в 21-ви век. Обратно на това, партията на Лионел Жоспен във Франция като че ли не разбра, че вече няма политическа ос ляво-дясно и че загуби не защото не беше "достатъчно лява", а защото вече няма директна връзка между идеологическите клишета и това, което те би трябвало да предизвикат като действие в политиката, културата, икономиката. Това означава също, че с лепене на етикети вече никого не можеш да убедиш, особено избирателите. Освен това агитирането за "леви" принципи е атавизъм от времената на "класата" в един модерен свят, където интересите (а значи и очакванията към политиците) на обществото са силно размити и разнопосочни. Така се попада и в капана на твърдението за "единния лагер на левицата", какъвто вече не съществува.

Шрьодер като че ли си е взел поука. Зад лозунга му "Модерен канцлер за модерна държава" може да се крие просто баналност, но може и да прозира опит за измъкване от коловоза на "третия път" на Клинтън-Блеър. Последното може да означава завой към едни по-традиционни левичарски принципи в управлението, възраждащ се икономически национализъм и засилена проевропейска (в смисъл на противостоене срещу САЩ) външна политика. Победата на Шрьодер носи облекчение за Тони Блеър и проблем за Жак Ширак, особено когато лявоцентристки правителства управляват в едва четири от 15-те страни от ЕС, а френско-германската ос скърца. В Брюксел като че ли предпочитаха Щойбер, а сега се надяват на бързо сформиране на новото правителство. Защото от новия господар в Берлин зависят фундаментални въпроси на Евросъюза като разширяването на изток и как то ще се финансира, реформата на земеделските субсидии, запазването на бюджетната дисциплина в еврозоната... Откровеното противопоставяне на САЩ заради Ирак може да е донесло на Шрьодер и Фишер няколко съдбоносни за победата процента, но докара отношенията Берлин-Вашингтон до невиждано охлаждане. Дори и да е било само предизборен трик на Шрьодер, той със сигурност ще усложни вземането на единна позиция в ЕС за Ирак.

Успокояващото е, че Германия има стабилни традиции в намирането на компромис. Всяка голяма партия в страната,особено щом вече е на власт, знае, че във вътрешен план трябва да балансира между оплетените интереси на работодатели, синдикати, църквата, провинциалните правителства, екологични и граждански движения... В чужбина Берлин също не може да избяга от отговорностите си на голяма сила.

Проблемът е, че при минималната победа от неделя на канцлера Шрьодер ще му е още по-трудно да балансира върху толкова много "саби".