Тя се завърна след седемгодишно отсъствие на българска сцена, запалена от поканата на режисьорката Елена Цикова да участва в един труден, но вдъхновяващ проект. Актрисата Антония Малинова е първата българка, която попада в елитната трупа на прочутия парижки театър "Комеди франсез". Съпругът й Стефан Русел е актьор и драматург. Семейството си забранява вкъщи да говори за театър. От българските си роли Малинова държи на участията си в "Нощта на игуаната", "Хоровод", "Плешивата певица", "Чучулигата". Важни са срещите й в театъра с Руси Чанев и Коста Цонев. Горда е, че е партнирала на Невена Коканова в телевизионния сериал "Вечери в Антимовския хан".

Актрисата преподава актьорско майсторство в престижното театрално училище "Флоран" в Париж.

Първите ти стъпки на френска сцена?

- Хвърлих се с главата надолу. Нямаше какво да губя. Предложиха ми да участвам в един спектакъл, който тръгваше директно за фестивала в Авиньон. Не говорех още добре френски език. Трябваше да го науча така, че да нямам проблеми на сцената. Казаха ми: "Ако сега не направиш тази роляq никога няма да я направиш! Защото Авиньон е пазар, където идват страшно много режисьори, за да те гледат." Ние бяхме в съпътстващата програма, която често е по-интересна от официалната селекция. Казах си: добре, Антония, ако сега не се хванеш сериозно, никога повече няма да имаш този шанс. И наистина имах късмет. Режисьорката, с която работех, имаше перфектен пресаташе, който доведе много важни хора на представлението, медиите отделиха голямо внимание на нашия спектакъл. Така се появи първата статия във френски вестник за мен. Различни режисьори започнаха да ме търсят, да ми предлагат роли.

Ролята, която ти даде самочувствие?

- Тази първа роля и участието ми във филма на Меди Шарев. Важна беше и работата ми в един спектакъл, който за съжаление се игра много малко. Този спектакъл беше експеримент и за мен самата. Драматургията бе изградена върху записките на един психиатър, който е работел в лудница в периода между 1917 и 1927 г. Той си е записвал стриктно монолози на психичноболни. Между тях е имало и здрави хора, които са имали периоди на шизофрения. Тези текстове не бяха никак лесни за игра. Ние ги подредихме в един колаж. Спектакълът се казваше "В основата на мисълта е кучето".

Как успяваш да се освободиш от емоциите на своите героини?

- Трябва да имаш здрава психика. Зависи от самата личност. Ако не съм стабилна и имам лични психологически проблеми, в един момент наистина мога да бъда обхваната от своите персонажи и да полудея. За щастие съм човек, който стъпва здраво на земята.

Това въпрос на тренинг ли е?

- Не. Когато бях студентка, проф. Надежда Сейкова казваше да не забравям корените си. Аз съм от Сунгурларе. Моите родители нямат и представа от театър. Много бързо са ме приземявали. Питала съм ги след спектакъл какво мислят. Никога не съм чувала от тях определения като "беше страхотна". Винаги бързо са ме връщали на земята. Имам яки корени. Давам си ясна представа какво се случва около мен. Мога бързо да отлепя в работата си, но и също така бързо да се върна в действителността.

Това помага ли ти да оцеляваш в консервативната трупа на "Комеди франсез"?

- Помага ми да се чувствам добре, да имам реална представа за мястото си. Късметлийка съм, че попаднах в два състава, които ме приеха. Работих с прекрасни колеги, много млади, които току-що бяха завършили Театралната консерватория и постъпваха в "Комеди франсез". С тях имах невероятен контакт. Първият режисьор ме взе с конкурс. Във втория спектакъл се наложи да заместя колежка. Това беше представление на прочутия Андрей Сербан. Уви, не можах да се запозная лично с него, защото той живее в Америка. Присъствието ми в тази елитна трупа не е фиксидея. Всички ми повтарят, че това е голям шанс, че като щатна актриса ще получавам огромна заплата. Нещата стават бавно и естествено, без насилие и пренавиване.

Работата ми с другите режисьори извън "Комеди франсез" ми даде толкова много, че когато влязох там, вече бях свободен човек. Справих се с комплексите си. Усетих се, че съм човек, който има правото да стъпи в този театър. Факт е, че съм единствената чужденка. Албанският ми колега е роден във Франция. Полският, който е един от корифеите, също с акцент, е дошъл с покана направо от Полша. Мен никой не ме знаеше.

А срещата ти с Питър Брук?

- Когато играхме "Хоровод" и "Татко Юбю" в "Бобур" с трупата на Малък градски театър "Зад канала", Питър Брук дойде на репетицията, защото нямаше време да гледа представлението. След години във Франция казвам на мъжа си "как мога да се свържа с Брук". Той ми отговаря "пиши му писмо". Беше ми интересно как се влиза в неговата трупа. Забравих, че съм му написала писмо. Един ден ми звънва телефонът: "Здравейте, аз съм Питър Брук, получих вашето писмо. В момента съм пред премиера. Запазил съм ви две места. Заповядайте да гледате спектакъла, след това ще говорим." От щастие и вълнение се обезводних. Цяла седмица не съм поемала течности. Вечерта на представлението получих бъбречна криза. Гледам спектакъла, но усещам, че имам страхотни болки. Държа се, отивам да разговарям след представлението с Брук. Оказа се, че той още помни нашия "Хоровод". Говорихме много за България.

Комфортно ли се завръщаш сега на българска сцена?

- Седемгодишното отсъствие е дълъг период от време. Седем години съм се борила да изчистя акцента си, да имам интонацията, с която играят френските актьори. Сега отново трябва да си връщам закона, по който се играе на българска сцена. Но то е като велосипеда - не се забравя, веднага се възстановява.

Изнервя ли те това театрално живеене тук и там?

- Не. За мен е важно да има добър режисьор, интригуващ текст, любопитни партньори. Навсякъде се работи по един и същ начин. Стига да ти е интересно. Срещата с френските актьори ме обогати невероятно. Не се затворих. Напротив, колкото повече човек се отваря, толкова повече иска да научи. И за мен това е Европа. Всяко затваряне в нашия балкански манталитет е пагубно. Защото последната година в Малък градски театър "Зад канала" имах чувството, че сме като харманджийски коне - въртим се, въртим се и нищо. Знаем се колегите, познавам ги всичките. Те са прекрасни и оттам нататък нищо не ни се случва. И слава богу, че системата се разби. Тава с щатните трупи в България е изключително закостеняло, демотивиращо, отблъскващо, унищожаващо таланта.

Махленството в професията има ли го и там?

- Махленството се засилва навсякъде, когато човек остане дълго време в една и съща трупа, когато хората започнат да се опознават. Прекалено дългото съществуване в една трупа те въвлича в махленски истории. Колкото по-често сменяш трупите, толкова по-добре, защото влизаш в нови взаимоотношения, самопредизвикваш се. Съсредоточаваш се. Отивайки в "Комеди франсез", се изумих, че няма интриги, няма клюки. Пристигах от един театър, в който всеки знае всичко за себе си и другите. Когато работиш в една трупа и знаеш, че ще се разделиш с тези хора, не се допускат никакви интриги.

Подчиняваш ли живота си на едно представление?

- Не се изолирам от околния свят. За мен приятелите са важни, децата - още повече. Намирам време за всичко. Не допускам работата да ме погълне. В свободното си време се срещам с хора, които нямат нищо общо с моята професия.

Как успяваш да се наложиш на френска сцена?

- С това, че никога не скрих откъде идвам. Запазих българското в себе си. Не се пофренчих нито в начина си на игра, нито в общуването с колегите. Работя много върху акцента си, защото съм максималист и се дразня от несъвършенствата, но не промених начина си на игра. И с това спечелих.

Пригоди ли се към законите на френския театър?

- Адаптирах се към тях. Промених се дотолкова, доколкото станах много по-отворена към света. Докато живеех в България, бях много по-затворена като начин на мислене. Бях като кон с капаци. Повечето от нашите колеги са така. Вярвах, че от Искъро по-дълбоко нема.

С какво е по-различна ролята ти на преподавател от ролята на актриса?

- Преподаването е много възбуждащо. По-рано изобщо не си давах сметка, че мога да го правя. Нямах самочувствие. След 17 години ми предложиха да подготвя двама студенти за кандидатстване. Усетих, че мога да кажа нещо на тези, които идват след мен. Написах едно писмо на Франсоа Флоран. Той ме покани на разговор. Попита ме "какъв ти е методът". Отговорих му, че нямам метод, а 17 години работа. Не съм Гротовски, нямам метод. Аз съм Антония Малинова и работя така! "Благодаря, каза той, от утре сте на работа."

Кога идва скуката в театъра?

- Не знам какво е това.

А умората ?

- Идва към края на последните репетиции. Тя е сладка умора. Дай боже всекиму!