Салман Рушди е най-известният англо-индийски новелист в съвременната световна литература. Роден е през 1947 г. в Бомбай, Индия, в семейство на мюсюлмани. Дядо му е един от класическите поети на индийското наречие урду.

Сред най-известните му романи са дебютният "Примус" - 1975 г., "Деца на нощта" - 1981 г., за който получава наградата "Букър", и "Сатанински строфи" - 1988 г. Заради "Строфите" е осъден на смърт от бившия духовен водач на Иран аятолах Хомейни, който определя книгата като обидна за исляма.

Присъдата не е отменена и до днес въпреки уверенията на следващите ирански правителства, че безопасността на писателя е гарантирана. Салман Рушди е женен три пъти. През 2000 г. напуска Лондон и се премества да живее в Ню Йорк заради връзката си с американска актриса и модел от индийски произход.

--------------------------

Спокоен, усмихнат, зареден с оптимизъм, без антуража, задължителен около медийните звезди. Салман Рушди пристига на традиционния Панаир на книгата в Мадрид, придружаван само от издателите си. Поводът - новата му книга "Ярост" (Fury).

"Ярост" е много актуална сатира на американския материализъм. Отново ли се опитвате да пророкувате?

- О, не. Направих вече достатъчно по въпроса, не мислите ли? Сега и да ми предлагат подобна длъжност, няма да я приема. Стигат ми толкова пророчества. (смях). Достатъчно проблеми ми донесоха моите идеи.

Съжалявате ли, че написахте "Сатанински строфи"?

- Не, това е една от най-добрите ми книги. Посветих й пет години от живота си. Сега бих пренаписал някои пасажи, това е неизбежно, но не и тези, които породиха скандала. Те са перфектни.

Имахте ли идея какво ще се случи?

- Ни най-малка. Та какво общо имах аз с Хомейни? Дори не съм иранец. Абсолютно невъзможно беше да предвидя какво ще последва. Най-доброто, което мога да кажа за този период, е, че той приключи. Да си обкръжен от бодигардове и полицейска охрана, погледнато отвън, изглежда бляскаво. Но от другата страна, това е затвор. Запокитен в страхотна самота. Преди никога не бях държал оръжие в къщата си, а ето че живеех обграден от въоръжени до зъби хора.

Доколко страхът се превърна в част от живота и работата ви?

- По-скоро дезориентация, объркване и неяснота - все лоши съветници за един писател. Животът ми дерайлира и трябваше да се добера отново до някакви релси. Едно от най-ужасните неща беше, че трябваше да живея в тайнственост, а аз не съм такъв характер. Питат ме къде ще бъда утре и аз не мога да кажа.

Сега избягвате ли теми, които биха ви докарали нови неприятности?

- Подходът ми към писането не се промени след "Строфите". Просто сметнах, че съм

изчерпал някои теми.

По време на онази драматична игра на криеница как смилахте идеята за смъртта?

- Присъдата ме накара да мисля за смъртта много повече, отколкото през целия си живот преди това. Знам, че ще умра, но всички останали също, нали? Доста приятели, горе долу на моята възраст, умряха през тези години. Не ти трябва присъда, може да ти се случи във всеки момент.

Отново критикувате силно, този път опустошаващия материализъм. Явно не сте се уморили да предприемате донкихотовски походи.

- Може би съм уморен от страха. Може би идва момент, в който си казваш - да става каквото ще.

- Какъв отпечатък остави у Салман Рушди онзи период на преследването?

- Винаги остава нещо. Иначе нямаше да съм нормално човешко същество. Личността ми, характерът ми, творбите ми бяха сатанизирани. С времето може и да заздравее тази вътрешна рана, която още много ме боли.

За мнозина преместването ви в Ню Йорк беше изненада.

- Когато завърших "Сатанински строфи" през 1988 г., за първи път получих чек с много нули, без да съм написал дори и ред. Реших да си купя апартамент в Ню Йорк, винаги бях мечтал за това. И тогава дойде фатва, присъдата. И моето преместване се отложи. Трябваше да решавам далеч по-важни неща.

С каква енергия ви зарежда Ню Йорк?

- Отвори нова врата в съзнанието ми. Няма как иначе да си обясня бързата поява на тази книга, която се вкопчи в мен и ме накара да я напиша. Винаги съм имал усещането, че Ню Йорк много ще ми хареса и че може да излезе нещо интересно. После се влюбих и... разбирате. Не очаквах да напиша роман толкова бързо. Но пък нещата просто се случват в момента, в който трябва да се случат. И аз съм щастлив.

Изоставихте Лондон. В Англия милионите лири, похарчени за вашата защита, не бяха преглътнати лесно.

- Трудно е да се каже дали всички мерки за сигурност са били необходими. Не съм изоставил Лондон, често пътувам, за да се виждам с децата и с приятелите си. Не е престъпление да потърсиш промяна, нали? Днес е нормално човек да не живее само на едно място.

Живеете с млада индийска топманекенка. Станахте лице от модни ревюта и светски хроники. Как приемате критиките за новия си стил на живот?

- Да вървят по дяволите! Това е моят живот и аз решавам. Намираме се в момент на големи трансформации и се опитвам да живея и пиша в него.

Новата ви тема изскача още със заглавието - "Ярост"...

- Яростта - сексуална, Едипова, политическа, ни тласка към най-благородните ни висини, но и към най-тъмните ни потайности. Такива сме, винаги сме се държали така. Единственият противовес на този инстинкт е цивилизацията. Чрез нея маскираме ужасяващото животно, което носим вътре - екзалтирано, трансцедентално, саморазрушително и яростно. Заедно достигаме върховете на радостта. Но и взаимно се разкъсваме.

Голяма роля отделяте и на любовта като антитяло срещу яростта.

- Любовта помага да се изправиш срещу демоните. Въпросът е дали е способна да ги победи.

Представяте един свят на несметно богатство и охолство.

- На американския материализъм. Опитах се да изследвам механизма, който опустошава душите. Материализмът е мехур, в който се озоваваш заклещен. Разказвам историята на три момичета - красиви, богати, интелигентни - имат всичко, за което могат да мечтаят.

Имате ли предпочитания към някоя от книгите си?

- Аз харесвам и не харесвам всяка една от тях. Късметлия съм, защото не ми се налага да ги чета. Това е проблем на читателите. Като цяло писателите най-много харесват последната си творба. Но също я намразват силно, защото трябва да я откъснат от себе си, а това съвсем не е лесно, понякога е много мъчително.

Превърнахте се в автор фетиш.

- Като цяло продавам добре. В противен случай би било доста тъжно. Нещо повече. Щях да се разоря, а това определено би ме натъжило още повече. (Смях). Признавам, аз съм един щастлив писател. Пиша каквото поискам и хората по някаква причина го харесват. Имах късмета още с втората си книга да събера достатъчен брой читатели. Но иначе не зная как се пише книга, която да се продава добре. Не мога да ви дам рецепта или съвет. Радвам се, че книгите ми се купуват. Още по-доволни са издателите ми. Парите за един писател са страничен ефект. Много приятен страничен ефект, признавам. Така че не се притеснявайте за мен. Справям се добре.

И все пак въпреки всичко или може би заради всичко изглеждате голям оптимист...

- Може да звучи парадоксално, но това, което се случи с мен, показва, че в крайна сметка думите побеждават заплахите. Заплашен бях не само аз, но също издателите, сътрудниците, читателите. Но не успяха. Щастлив съм, че един от двама ни, аятолах Хомейни, вече не е сред живите, а аз мога да го разкажа. Надеждата не трябва да се губи. Добрите каузи не са обречени на неуспех. Нуждаят се единствено от силна воля.

----------------------

Цялото интервю на Салман Рушди може да прочетете в розовия брой на списание "1", който от от сряда е на пазара