Преди около 500 години при формирането на модерните национални държави в Западна Европа се случват серия промени и във военното изкуство, които по-късно историците ще нарекат военна революция. Постоянно поддържани и огромни национални армии, издържани с държавни данъци, стават изключително професионални. Все по-често се правят маневри и се подсилва дисциплината. Барутът стига до бойното поле под формата на едрокалибрена артилерия и особено на огнестрелно оръжие. Монарси като Филип Втори в Испания, Елизабет Първа в Англия и Густав Адолф в Швеция са пълни монополисти на властта в държавите си. По-малките претенденти и феодални барони са засенчени. Неевропейските народи в Америка и Азия са надвити. Започва нова епоха в световната история.

От по-широка перспектива това не е нито първата, нито последната "военна революция". В средата на XIX век също има една - бързото прехвърляне по жп линии на оръжeйна мощ и войски. През XX век, в годините между двете световни войни, с разработването на танкове, радари, десантни кораби и самолетоносачи, продължава този процес. Така че не е изненадващо, че днес много специалисти описват промените от последните години като нова военна революция. Тя почти изцяло се ръководи от САЩ, по-точно от едно сложно взаимодействие между плановиците в Пентагона, военно-промишления комплекс, високите технологии на Силициевата долина и политическото желание да се водят успешни войни, без да се дават много жертви. Ключовият елемент е масираното инвестиране в нови, прецизни оръжия, комбинирани със системи за следене и командване.

Свикнали сме с факта, че бюджетът на Пентагона е равен на всичките военни бюджети на следващите 12 или 15 държави. С други думи САЩ дават 40-45 процента от всички световни разходи за отбрана. Освен това, както неотдавна ми каза посърнал руски военен специалист, бюджетът на Пентагона за разработки и изследвания вероятно е 70-80 процента от глобалните инвестиции в този сектор.

Не е изненадващо тогава, че се оказаха погрешни повечето песимистични прогнози за американски жертви във войната в Залива и сега в Афганистан. Защото Пентагонът не планира водене на конвенционални сухопътни войни (това не се случи дори в Залива, макар там да бяха събрани внушителни войски). Нито пък в кампанията си срещу талибаните планира да падне в капан като този във Виетнам.

Причината е, че вече дава резултат инвестирането в разработки през 80-те и 90-те години. Комуникациите на противника се унищожават, прилага се 24-часово наблюдение, САЩ се опитват да имат тотално господство по въздух, суша и вода, самолетоносачите и стратегическите бомбардировачи позволяват да се нанасят удари, без да пострадат американци, "умните" бомби поразяват както иракските танкови колони, така и пещерите на талибаните... Машините поемат ролята на хората.

Войските на съюзниците в Афганистан са предимно от части за бързо реагиране, преки наследници на спецчастите от Втората световна война, но с тази разлика, че днес те действат по-скоро като човешки "платформи" за всякакъв род авангардни комуникации и оръжия.

И все пак, и все пак... Дали това ново лице на войната - нещо като видео игра за конфликт, ръководен от техници, които само гледат електронни екрани и натискат копчета "старт" - ще бъде единствената форма на организирано насилие, което ще види XXI век? Със сигурност не. Все още ще има кръвопролитни войни от типа Иран срещу Ирак, в които никоя от страните няма голямо технологично превъзходство и армиите им трябва да се сражават на бойното поле. Трудно е да повярваме, че ядрени бомби или други оръжия за масово унищожение няма да бъдат разположени, ако регионални конфликти като този между Индия и Пакистан излязат от контрол.

Трудно е да се повярва и че САЩ няма да понесат многобройни жертви в някоя от многото и сложни операции на "колониален полицай", в които са въвлечени. Нещо повече - колкото повече нови технологии се разработват в държави като Китай и Индия през следващите десетилетия, толкова по-вероятно е те да пропукат днешното американско военно господство. Исторически погледнато всички офанзивни военни революции са били неутрализирани от последвали отбранителни решения. Защо този път да е по-различно?

На последно място, имаме другото лице на конфликта, с който военната революция не може да се справи: употребата на сила с подривни цели, чрез терор, от онези, които са готови да разтърсят обществото и да убиват цивилни за постигане на целите си. Тук има една зловеща ирония, особено за американците. Колкото повече Пентагонът харчи за разработки и армията става най-могъщата в света, толкова повече враговете на Америка ще търсят неконвенционални методи да й нанесат удар.

Създаването на супердепартамента за вътрешна сигурност на САЩ е признание за този нов и неприятен факт. Антракс по пощата, смъртоносни спори във въздуха или питейната вода, бомби в метрото - всичко това е все по-вероятно, докато в същото време американската военна мощ зад граница е невиждана в историята. Плановиците на Пентагона не могат да запълнят тази пропаст.

Същият този парадокс най-добре се вижда в израелско-палестинския конфликт. Израел подобно на САЩ инвестира усилено в "умни" оръжия, модерни комуникации и подобни - дисбалансът във военната сила на Израел и палестинците е огромен. Но щом не може да се изправи срещу израелската армия на бойното поле, "Хамас" и подобни групировки водят отчаяна партизанска война на слабия срещу силния. Когато палестински камикадзе се качва на автобус с израелски войници, стават ясни две неща. Първо, че при цялата му военна мощ дългосрочното оцеляване на Израел като нормална демокрация и гражданско общество е съмнително при отказ от политическо споразумение с палестинците. Второ, че днешната американска военна революция, колкото и да е впечатляваща, има ограничено действие, когато се воюва със сенки.

Съвременната военна мощ на САЩ е апогеят на процеса на контролирано от държавата насилие, започнал преди половин хилядолетие. И въпреки това по ирония на съдбата в днешния разпокъсан, разкъсан от войни, неосредновековен свят е доста неадекватно да се гарантира траен мир и сигурност, дори вътре в самата Америка, да не говорим за защита на американските интереси зад граница.

Питам се колко от стратегическите съветници на Джордж Буш осъзнават напълно този факт.

*Пол Кенеди е професор по история в Йейлския университет и автор на бестселъра "Възход и падение на Великите сили". Коментарът е от в."Файненшъл таймс" и се публикува с незначителни съкращения.