Седмицата е изпълнена с филмови събития и премиерите се прескачат една през друга. Началото на активния киносезон, намалените цени на билетите в киносалоните и апетитите на кинофирмите разпространителки доведоха до почти абсурдните четири нови заглавия за тази седмица. Обратно на добре познатата максима, че количествените натрупвания водят до качествени преобразования, претендентите за интереса на аудиторията се сблъскват с минимален брой киносалони, уморена и бедна публика, която повече мисли за дребните житейски предизвикателства, отколкото за голямото изкуство.

Филмът на седмицата определено може да бъде припознат в словенското чудо спечелило "Оскар" за най-добър чуждоезичен филм. “Ничия земя” обра овациите на критиката зад океана, но не можа да спечели сърцата на обикновените американци, които никога не разбраха какво точно се случваше на Балканите през 90-те години. За по-голямата част от “цивилизования” свят войната в Югославия остана поредица от репортажи на големите новинарски тв мрежи, в които се разказваше как някакви варвари се избиват на полуострова и единствено желязната ръка на съюзниците е способна да усмири първичните пориви на враждуващите. Наблюдателите зад океана дори допуснаха еретичната мисъл, че иначе дълбоко уважаваните членове на академията са се огънали на политически натиск при определянето на победителя в категорията за най-добър чуждоезичен филм. Защото след всичко свършено над тези злощастни земи, обитателите имат нужда от някой реверанс, а защо не и сериозно потупване по рамото.

Доколко това е вярно или не, е безсмислено да се спори. Лентата е от днес по екраните и всеки може да се увери сам доколко и регионът е дал нещо на света. Със сигурност няма да се смеете иронично, както на холивудските напъни да се извлекат дивиденти от екранната трагедия със заглавие “В тила на врага”. Пищните специални ефекти, плиткоумният сюжет и нескритата алчност на американците са отстъпили място на мрачния, но реалистичен поглед към събитията на босненския дебютант Денис Танович, който трезво свързва късовете действителност в история, която по своята същност е сатирична и ужасяващо истинска.

Режисьорът започва своята кариера по време на войната, когато самият той е в босненската армия. Заснетият от него видеоматериал го навежда на мисълта да осъществи самостоятелен проект. След приключването на войната Танович написва сценария на “Ничия земя” и получава широка подкрепа от различни европейски фондове, и институции. Сценарият получава голямата награда в съответния раздел на фестивала в Кан през 2001. Лентата е красноречиво антивоенно свидетелство и рисува суровия пейзаж на омразата, търсейки едновременно отговор и давайки такъв на въпроса откъде идва дълбоко заложената вражда и ненавист между етносите. “Ничия земя” с лекота разиграва усещанията на аудиторията, свързани до голяма степен с предишни филми за войната, след което пръска с щедра ръка огъня на фантазията потушавайки го впоследствие със студена вода. Защото в този филм няма герои, а само жертви. За финал Танович показва съкрушителни епизоди изпълнени с фиаското на сините каски на ООН, които са явно плод на лични впечатления и наблюдения. Не са пожалени и медиите, които манипулират и в същото време са манипулирани от военните. “Ничия земя” е коректен както към събитията, така и към участниците благодарение на дълбоко личното и в много отношения космополитно отношение на режисьора. Филм, който си заслужава да бъде видян.

В същото време от другата страна на океана шоуто продължава на високи обороти, но влияе и на местния пазар. От днес зрителите ще бъдат подложени на третата поредна атака на британския супер агент Остин Пауърс, който се завръща благодарение на напъните на Майк Майерс да се обезсмърти в трилогия. Последната дума е любима на всички продуценти напоследък, които искат задължително поне три последователни филма да обезсмъртяват гениалните им идеи. Въпреки че апетита идва с яденето, на тези географски ширини Майерс се радва по-скоро на недоумение, отколкото на възхищение. В Америка “Остин Пауърс в Златния член” взриви лятната кино класация и се нареди в челната десетка на най-успешните филми на годината.

В България аудиторията безспорно ще се смее, но след излизането от киносалоните ще свива рамене забравила за какво точно ставаше въпрос... преди малко. Родоначалникът на модерната абсурдна пародия Мел Брукс винаги е твърдял, че историята не може да бъде жертвана за сметка на геговете. Верните последователи на Брукс, сред които са и братята Фарели, стриктно следват повелите на гуруто и успяха да се наложат в пантеона на съвременните създатели на смях. Едва ли положението ще бъде същото с Майк Майерс, който въпреки свежата идея за майтапи на гърба на 007 започва да губи почва под краката и продължава напред единствено обсебен от идеята да бъде поредният продуцент с трилогия.

В поредния (може би последен) филм героите остават същите с изключение на апетитната Фокси Клеопатра (Бейонс Ноулс от “Дестънис Чайлд) и британската легенда Майкъл Кейн. Всичко останало, което мърда по екрана, е с етикет Майк Майерс, който е и сценарист, продуцент и въобще човекът оркестър. Фабулата е оплетена около изчезналия баща на Остин, но това е само претекст за развихрянето на поредица от простотии, които може да очароват детето във вас, но ако такова липсва, сте го загазили. Както и Остин междувпрочем...