Багдад - градът на Шехерезада
Властелинът извикал своя най-изкусен строител и му наредил да построи нещо невиждано на Земята. Градостроителят помислил и предложил град във формата на кръг, защото така поданиците на халифа щели да се намират на еднакво разстояние един от друг, а всички заедно - от двореца му. По-късно столицата на Абасидската империя се превърнала в голямо търговско и културно средище. От Багдад тръгвали важни пътища за Северен Ирак, Персия, Сирия и Египет. Местните моряци донасяли фини платове, подправки и порцелан от Китай и Индия. Неслучайно тук се е родила легендата за Синдбад мореплавателя.
Днес почти митичният град от приказките е сянка на онова, което е бил дори само преди двадесетина години. След изтощителната война с Иран и в резултат на наложеното в началото на 90-те ембарго всичко е добило цвета на негатив. Отново заради ембаргото столицата на Ирак няма връзка със света по въздух.
Строеното през 80-те години с помощта на български специалисти летище "Саддам" сега е неизползваемо. Въпреки това съоръженията се поддържат. При това над 60 самолета са се приземили на международното летище в Багдад след отварянето му за хуманитарни полети на 17 август миналата година.
Все пак единствената възможност да се добере днес човек до тук е с полет до Аман, столицата на Йордания. От там го чакат 1000 километра път през пустинята до Багдад, или 12 часа с автомобил. Препоръчително е да се пътува с джип, който може да бъде нает за 120 долара.
След почти 20-часово пътуване от София пристигам в града на халифите. Отсядам в хотел "Ищар". До началото на 90-те той е бил един от най-луксозните по поречието на Тигър, част от веригата "Шератон". В момента от стария блясък е останала единствено емблемата на световната марка и вежливостта на персонала. Единствените гости на хотела са иранци, йорданци и руснаци. Разменям няколко думи с "братушките" във фоайето. Споделят, че са тук по работа. Предлагат да обядваме мазгуф (вид бяла риба, която се приготвя по специална рецепта) в някое от ресторантчетата около Тигър. Отговарям уклончиво, защото нямам търпение да потърся моята Шехерезада.
Още на излизане от хотела се потапям в специфичната арабска градска атмосфера. През деня глъчката от виковете на уличните търговци, рекламиращи стоката си, се смесва с шума от моторите на автомобилите и с какафонията на пискливите клаксони. Потокът коли е внушителен. Местните жители си спомнят с носталгия добрите дни след национализацията на петролната промишленост през 1973 г. Тогава държавата оказвала помощ на гражданите при покупка на лека кола. Това е причина по улиците да се движат различни модели огромни автомобили, повечето от които с обем на двигателите над 2000 куб.см - предимно модели от преди войната с Иран.
Собственик на такава кола споделя с мен, че неговият кадилак харчи само... 25 на сто. Но в страната, където бензинът е по-евтин от водата, резервоарът с гориво се пълни за по-малко от долар. Повечето коли са с очукани брони и пукнати стъкла, често дори без мигачи или фарове. Калниците на някои са боядисани в оранжево. Това са багдадските таксита. Няма фиксирана тарифа за превоз на километър. След пазарлък с шофьора той скланя за долар-два да ви закара навсякъде из града.
Колата, на която се качвам, не се различава от останалите - раздрънкана тойота. Казвам на шофьора, че искам да стигна до старата част на Багдад. Шеговито го питам дали не го е страх, че автомобилът му ще се разпадне в движение, а той отговаря: "Аллах ме пази. Ако е рекъл, може и да се разпадне, но всичко е в неговите ръце."
Оказва се доста приказлив и след като разменяме реплики на арабски, английски и руски, споделя, че навремето е учил в България. Когато признавам, че идвам оттам, той с вълнение започва да разказва на доста сносен български за приятелите си в София. Споделя, че много му липсват годините в Студентския град и нашето кисело мляко. В знак на приятелство и гостоприемство решава да стане мой гид за няколко часа. Казва се Мохамед Али.
Моят нов приятел кара бавно, за да успея да разгледам града. Мащабите са огромни. Диаметърът на Багдад е над 70 км. Мохамед твърди, че по време на войната от 1991 г. почти 5-милионната столица е била лишена от вода за няколко месеца. И в момента в някои квартали все още има режим на тока.
"Това е резултат от икономическото ембарго" - обяснява шофьорът на таксито. Спираме пред малко магазинче. Има доста богат избор. Взимам бутилка "Кола" и бързам да отпия няколко глътки. Оказва се с вкуса на модерната по времето на социализма у нас "Коопкола". Продължаваме към улица "Ал Рашид". Наблюдавам през прозореца сменящите се овехтели сгради. С учудване забелязвам, че на пътя почти не важат правилата за движение. Въпреки това шофьорите се разбират с жестове и подканяне с клаксон. Така сменят и посоката си.
Времето тук сякаш е спряло преди 20 години. В центъра на града пустеят сгради с отдавна счупени прозорци. Тук-там по витрините се четат поизбледнели надписи на световноизвестни фирми. Работата в повечето кантори е замряла. Представителствата на авиокомпаниите не работят. По улиците често се виждат зле облечени, бедни хора.
Мохамед Али, явно уловил мислите ми, заявява: "Въпреки трудностите ние сме горд и трудолюбив народ. Щом падне ембаргото, ще си стъпим на краката за година-две. При нас, който иска да работи, винаги може да върши нещо." Може би по тази причина нивото на безработицата е сравнително ниско.
Не е високо обаче и заплащането. Средната заплата за страната е около 8-10 долара. На пазара килограм агнешко се продава за долар и половина. Спътникът ми разказва, че негов приятел, също завършил в България и днес доктор по икономика в университета в Багдад, е "добре осигурен" със заплатата си от 30 долара на месец. Ваксаджийчетата изкарват 20-30 цента дневно.
Вече 10 години иракчаните живеят доста под социалния минимум според световните стандарти. Твърдо вярват, че санкциите ще паднат и положението ще се оправи. Питам Мохамед скоро ли ще стане това, но той само се усмихва и продумва: "Иншалла"- ако е рекъл Аллах. След това кимва напред, сочейки началото на една улица. Вече сме в старата част на Багдад.
Тук е търговска зона. Моля Мохамед да спрем. Заинтригуван съм от странния шум, който сякаш идва на вълни от пресечка на улица "Ал Рашид". Озоваваме се в може би най-живописната част на централния пазар - "Сук ас сафер" (Медния пазар). Отвсякъде се носи мелодията на стотици чукчета, които ритмично потропват по метала. Тук пред очите на любопитния турист изкусен майстор превръща обикновения меден лист в нежна каничка за кафе. Малко по-надолу попадаме на зеленчуковия пазар, после е пазарът за платове.
Кварталът прилича на мравуняк с пъстрата тълпа, която се движи из тайнствените проходи, безистените и тунелите под сградите. Тук се намират множество залепени едно до друго занаятчийски дюкянчета. Стилът на някои от постройките поразително напомня къщите с чардаци от стария Пловдив. Моят гид обяснява приликите с общото историческо минало на Ирак и България. В продължение на векове и двете държави са били част от огромната империя на турците. Сега нашата югоизточна съседка е останала своеобразен мост между културите и икономиките ни.
Мохамед предлага да ми покаже още забележителности, преди да ме остави в хотела. Минаваме през най-скъпия квартал на Багдад - "Ал-Мансур", после - край високата над 200 метра телевизионна кула, носеща името на Саддам Хюсеин, през "Площада на революцията", движим се по улиците "Абу Наяз" и "Халифите". Неусетно започваме да си говорим за Вавилон, който се намира на около 80 километра от тук.
Предполага се, че Ирак наследява земите на Месопотамия, разположена около реките Тигър и Ефрат 4000 години преди Христа. "Все още се изследва приносът на тази цивилизация в математиката, геометрията, географията и медицината. Тук са били и висящите градини на Семирамида - разказва моят гид - едно от седемте чудеса на света."
Героите от миналото са заменени с нови лица и символи. На всяко кръстовище и пред по-важните държавни сгради се вижда ликът на иракския президент Саддам Хюсеин. Жителите на Багдад са свикнали с портретите, изобразяващи лидера с традиционно арабско облекло или с костюм и вратовръзка, във военна униформа, с телефон в ръка или седнал с деца. Задължително е наличието на негов портрет и в държавните учреждения.
Мохамед Али предлага да си купя за спомен маслен портрет на държавния водач от магазинче в хотела. Все пак се спирам на пейзаж от Мосул - старинен град в северната част на страната. Разделям се с шофьора с обещанието при следващото ми идване да ме запознае със семейството и приятелите си. Имал хубава дъщеря. Може би тя е новата Шехерезада...