Реджеп Таип Ердоган, ислямист и реформатор, спечели убедително парламентарните избори в Турция и в следващите месеци ще дърпа конците на държавата между Европа и Азия. Съкрушителната победа на неговата Партия на справедливостта и развитието бе приета с радост от обикновените турци, уморени от продължителната криза и политическите игри, но с недоверие от елита. Какво ще направи сега Ердоган, кого ще посочи за премиер, как ще съчетае исляма с демокрацията - наблюдателите очакват еднакво нетърпеливо тези отговори, както и реакцията на военните.

"Аз съм само един вярващ мюсюлманин и консервативен демократ", казва за себе си 48-годишният политик, който привидно няма проблеми с фразата "модерен ислям". Житейската му история обаче е далеч от представата (на европейците) за традиционния политик. Роден е в бедняшко семейство в Истанбул, изпратен от баща си - моряк, да учи Корана и стане имам. Религиозната кариера не го привлича. Рита топка и за малко да се отдаде на спорта - "Фенербахче" му предлага да стане футболист, но "Имам Бекенбаур" (както му казват кварталните момчета тогава) отказва. Продава лимонада и дребни сладки по улиците край Босфора, за да се издържа, докато следва мениджмънт. Още млад влиза в редиците на Партията за национално спасение. Забелязва го Неджметин Ербакан, идеологът на политическия ислям в съвременна Турция. Следват години на шеметно изкачване - председател на младежкото крило на партията, лидер на истанбулската организация на Партията на благоденствието (поредната организация на гонения от военните и юристите Ербакан), кмет на Истанбул. В 4.5-годишното си управление на мегаполиса се прочува със 180-те кухни за бедни, подобряването на електричеството и водоснабдяването в предградията, чистотата и забраната за продажба на алкохол в кафенетата. Още по-популярен сред обикновените хора става след присъдата от 1998 г., по силата на която трябва да излежи десет месеца в затвора заради стиха, произнесен на митинг: "Минаретата са наши щикове, куполите са наши каски, джамиите са нашите казарми, вярващите са нашите войници." И днес се помни поговорката, която изрича на влизане в зандана: "Песента не свършва дотук" - тя се оказва пророческа.

Мнозина го смятат за турския Робин Худ. "Харизматична личност и човек с мисия", ("Асошиейтед прес"), "предводител на бунта на бедните" (в. "Миллиет"), той несъмнено е любимецът на масите, на отрудените турци, на които им е дошло до гуша от корупцията по върховете в Анкара и неспособността на елита да преодолее кризата. "Ердоган представя малките хора, селяните в големия град" писа в. "Зюддойче цайтунг", а " Ди велт" попита: "Вълк в агнешка кожа или реформатор?".

Бащата на четири деца, три от които учат на Запад (синът му Билал е в Харвард, а дъщерите му Сюмейе и Есра - в университета в Индиана, САЩ), е изправен пред една наистина божествена задача: да заведе Турция в Брюксел, макар и с чалма.