Часовникът звъни. Първото нещо, което правя, е да почна да го кълна наум. Второто е да изключа алармата. След миг заспивам и пет минути по-късно всичко се повтаря. И така от 9:00 до 9:45. Побъркващо. Събота сутрин е и не си спомням петъчната вечер. След малко напрягане се сещам как си прекарах супер в едно сумрачно заведение в центъра на София.

Сега имам само 15 минути, в които трябва:

и да съм готов за път.

 

Малко по-късно: ето, вече съм готов. Остава багажът. Това винаги ме тормози много. "Какво ми трябва?". След минута мислене се изнервих и реших, че за един ден ми стига четка за зъби. Какво пък толкова. Слагам я във вътрешния джоб на якето и мога да потеглям. Косата ме дразни, нещо си стои както си иска. Записвам си наум, че съм прекалено суетен (за пореден път). Ефект от записките – нулев, както винаги.

 

Стигам в репетиционната с 45 минути закъснение върху четиридесет и пет минутното закъснение на другите.

Чувам барабаните и ми става ясно, че е почнал някакъв джем. "Репетиция сутринта преди концерта… Това само ние можем да го измислим." Изнудвачите ни викат ("Blackmail" = "изнудване"). Само дето ние никого не изнудваме, освен себе си. Аз и други групи съм имал, но чак път толкова репетиции... Поне усилията се отплащат, бандата определено си струва.

 

 

Оказа се, че нещо сме сгафили и никой не носи микрофон. Вътрешно умрях от кеф, защото да пееш сутрин не е добре, гласните струни са сънени и не искат да ги тормозиш. Всички се сещате как говорите като Дарт Вейдър сутрин, нали?

 

Врътваме парчетата по веднъж. Една от другите банди, с които ще свирим, също минават и си изсвирват сета набързо. Помотаването винаги ме изнервя до полуда, но е неизбежно.

 

Вече сме на магистралата, заредили сме с бензин и пиене, хапване. Даже видяхме една култова личност от пънк/хардкор сцената да чака на стоп на бензиностанцията. Не знам как стана така, но това копеленце стигна преди нас в уречения град. В колата си говорим за последния ни концерт, които беше своеобразен провал, само, че всички бяха толкова пияни, надрусани и прочие, че нямаше кой да разбере, че се поизложихме. Накрая даже спах на пода в някаква къща, като куче. Все пак удобно беше, не мога да се оплаквам. Събудих се и някакви отвратителни крака стърчаха точно над мен.

 

Този път се разбрахме: преди концерта ник’ви "разсейващи" вещества. Но тревата не била в списъка… След "Ооо, няма къде да ни избягаш стрейтеджърче!" и зли усмивки, се развъртат нек’ви треви. Тъй наречената "подводница". Почват да ми се смеят, че ме било хванало. Аз съм пушил като доста по-малък и много добре си спомням какво е. Хванало ме е, ама друг път. Няколко дена по-късно в студиото на БунтART имам среща, случайно там са и други двама от нашите хора, участниците в предаването (Антон и Вилиан) и снимат как единия тества за наркотични вещества другия. "Дай да те тестваме", казва Вилиан. Аз веднага се навих. Стрейт едж съм от… скоро ще станат шест години. От къде да знам, че теста ще хване, че съм вдишал дим от трева два дена преди това. Представете си колко са силни тези тестове! Това даже ще го излъчват след седмица по телевизията.

 

Онзи ден, след тревата, почнаха да им идват идеи за разпускане с някакви алкохоли. Възпротивих се, ама кой ме слуша мен. Аз съм най-малкия в бандата – 23 годишен. Другите са съответно на 25, 28 и 30. Трябва да ви е ясно, че от тук нататък започнаха истинските скандалности…

(СЛЕДВА)