На 13 ноември в някои факултети на Софийския университет се проведоха избори сред студентите от редовната форма на обучение за попълване на състава на студентския съвет. На тях гласуваха около 10% от всички студенти, които можеха да се включат в тях. Лично на мен дори и тази степен на активност ми се вижда необикновено висока, защото:

*Студентският съвет на СУ през последните няколко години се занимаваше с какво ли не, но най-малко от всичко със своята най-важна задача - да обедини и социализира студентите, които са най-голямата общност в университета, и да стане изразител на техните виждания: за съдържанието и качеството на обучението; за образователните практики в отделните специалности; за изследователските проекти и научните публикации; за международното сътрудничество и участието на студентите и преподавателите в различни чуждестранни и/или в междууниверситетските инициативи.

Вместо това студентският съвет на СУ се превърна в младежка първична партийна организация на една от съществуващите партии у нас. Най-активните му членове се ангажираха единствено и само с недвусмислено партийна пропаганда и агитация, с организирането на разяснителни срещи с видни партийни и държавни ръководители. На тези тържествени събрания просто се изразяваше възторжена подкрепа за мъдрото водене към Европа и нейните ценности, но не се задаваха абсолютно никакви въпроси и не се правеха абсолютно никакви предложения за това какво точно самите ние можем и трябва да правим, за да постигнем колкото се може по-скоро заветните цели. С това партийните активисти от студентския съвет отблъснаха не само останалите 90% от колегите си, но и половината от членовете на самия студентски съвет, които си бяха позволили луксозната илюзия, че техният съвет може да бъде нещо друго.

*Студентският съвет на СУ и неговите най-видни активисти дори и за момент не си помислиха, че са избрани в този толкова представителен и важен орган, за да изразяват мнението и интересите на своите колеги. В късната пролет на 2000 г. студентският съвет започна да издава своето печатно издание - месечният вестник "Софийски университет". Всеки, който прегледа течението на излезлите вече над 20 броя, ще се убеди, че това е орган не на студентския, а на академичния съвет на СУ. Вместо да бъдат представители на студентите в най-висшите ръководни органи на университета, активистите от Студентския съвет се превърнаха в рекламни агенти на висшите органи сред студентите. В досега излезлите броеве на споменатия вестник има най-вече портрети на ректора и заместник-ректорите и една повече от елементарна PR-стратегия и реклама на ставащото в университета. Дори когато в средата на мандата на сегашните управляващи в университета бяха сменени двама от ключовите заместник-ректори и на тяхно място бяха поставени други, вестникът просто ни уведоми за това. Двамата сменени заместник ректори бяха хвалебствено представени в предишни броеве. След това бяхме информирани, че те са сменени. Как така списващите да питат за причините?

А всъщност правомощията на студентските съвети в нашите висши училища, регламентирани в чл. 73 от Закона за висше образование, са много големи. Те не се изразяват само в това да участват в ръководните органи и управлението на своите университети и институти, на студентските общежития и при разпределението на стипендиите и помощите. Студентските съвети (дори и при сегашния хиперрестриктивен закон) могат, стига да го искат: да правят предложения за въвеждане на допълнителни учебни дисциплини и промяна на учебните планове на специалностите; да канят външни преподаватели; да учредяват студентски научни общности и да публикуват своите изследователски работи (защото някои писмени студентски работи наистина са на високо научно ниво); да създават образователни и културни контакти с други наши и чужди университети; да учредяват общности на т. нар. по света alumni - възпитаниците на един и същ университет; да организират научни конференции.

Който иска да види как става "иначе", да прескочи до Американския университет в Благоевград или просто да разгледа страницата му в мрежата (www.aubg.bg), за да види, че там има студентско правителство (Students government), което се състои от президент, вицепрезидент и 12-членен студентски сенат. За един университет, в който има около 700 студенти, това представителство не е малко. Отделно студентите участват с решаващ глас в 12 от 17 комисии, които администрират живота в университета и кампуса. Студенти се включват даже и в комисиите по подбора на преподаватели и журират експериментално-изпитните им часове. Студентското правителство заседава редовно веднъж седмично и подробен протокол от заседанието се появява още на следващия ден на много места - в компютърните лабове, в библиотеката, в книжарницата и в стола. От този протокол всички студенти (и външните читатели на библиотеката) могат да научат какво точно са обсъждали техните избраници през тази седмица, кой и как се е изказал, какво е било гласувано и с какъв резултат, за какво ще се бори студентското правителство пред ректора, настоятелството или общото събрание на преподавателите. Да не говорим за това, че в името на академичната публичност се издават два вестника и едно списание, че се излъчват радиопредавания, които са проблемно-дискусионни и обсъждат изключително академични и университетски теми.

Би било жестоко и несправедливо за всичко това да обвиним единствено сегашните и доскорошните членове на СС на СУ. Напротив, вината за всичко това е наша. Ние, университетската преподавателска колегия, ги възпитахме така. Ние им внушавахме да бъдат такива. През първите дванадесет години на прехода, във вихъра на всички драматично-катастрофични политически, икономически и прочие промени, ние, университетските преподаватели, се включихме в публичните дебати с една изумително късогледа тълкувателска гледна точка, в която тотално господстваха три неправомерни отъждествявания. При тоталитаризма се казваше и пишеше "обществено-политически" проблеми, събития и т.н. "Обществено"-то, приравнено с тире към "политическо"-то. Тази първа плоска редукция на общественото към политическото благополучно продължава да вирее вече 13 години след началото на промените, при това не просто при някои журналисти или при някои социолози, а се огласява от най-видните университетски лица, които са и публични фигури. След това към нея се прибавя втората редукция: политическото се мисли като еднакво с партийното. А след това идва с неизбежност и третото редукционистично отъждествяване: партийното се приравнява с еднопартийното, с онова, което се предлага от една-единствена политическа формация, която се фаворизира, а всички останали се демонизират.

Ако бяхме обяснявали по-често, че многопартийната парламентарна демокрация е благо, че политическото е много, много по-широко от партийното и че общественото е неизмеримо по-обхватно от политическото, щяхме да сме в правото си да изискваме от студентските активисти друго поведение. След като почти никой не ги е убеждавал, че проблемите на образованието са сред най-важните обществени проблеми и че те само страдат, когато биват разглеждани като изключително политически и даже като партийни проблеми, сега не можем да ги виним и да искаме студентите да участват във вътрешноуниверситетските избори. В сегашната ситуация те са се примирили, че могат да се противопоставят на статуквото само по един начин: като бойкотират тази пародия на студентско представителство, която легитимира пълната безотговорност на ректората към тях. И тъкмо това правят.

- - -

*Авторката е преподавател по философия в Софийския университет