Тя проповядваше самодисциплина, свобода за предприемчивите и право на всеки народ сам да определя съдбата си. Докато проблемите на Европа я съсипват отвътре, а икономическите главоболия на Запада се трупат, Чарлз Мур - известният биограф на Маргарет Тачър, припомня какво направи тя преди 30 години и пита как би постъпила Желязната лейди днес?

На страниците на "Уолстрийт джърнъл" той изтъква, че Тачър е първата и единствена лейди, оглавила голяма британска партия, първата жена премиер в английски говорещия свят и най-дълго управлявалият министър-председател, откакто жените на Острова получиха право на гласуват. През 2011 г. само една ключова западна държава (Германия) се ръководи от жена, но засега от делата й не се очертава след 20 години за нея да бъде заснет игрален филм като премиерния "Желязната лейди" с Мерил Стрийп.

Желязна първо я нарекоха не последователите, а враговете й. След като през 1975 г. оглави Консервативната партия, тя отвори нов фронт на студената война и постави под въпрос смисъла от мирното съвместно съществуване. Съветският комунизъм не бива да бъде приеман, а отхвърлян - като се увеличи военната сила на НАТО и като не се отстъпва от обещаването на свобода за народите в съветския блок, настояваше тя.

Тогава не бяха мнозина хората на Запад, които се съгласяваха с нея - с изключение на Роналд Рейгън, и то когато все още бе само бивш губернатор на Калифорния, мечтаещ да влезе в Белия дом.

След няколко атакуващи речи на Тачър в този дух в. "Красная звезда" - органът на Червената армия, я кръсти Желязната лейди. Авторът искаше да направи иронично сравнение с Ото фон Бисмарк, Железния канцлер на Германия от ХІХ век, като я обрисува като сурова и твърдоглава.

Но Маргарет Тачър веднага съзря възможност в тази атака. Няма нищо по-добро от това опонентите ти да се страхуват от теб. Желязна означава силна. За една жена да бъде нападана по такъв начин означаваше, че още преди да стане премиер, е готова за световната политика. Така че тя облече най-красивата си червена рокля и произнесе речта, белязала новата й титла. Тя стана Желязната лейди.

След повече от 11 години на власт Тачър си тръгна против волята си (и без да е претърпяла изборно поражение) през ноември 1990 г. като жертва на заговор на свои съпартийци.

Известно време след това репутацията й започна да залязва. Падането на Берлинската стена оправда политиката й спрямо комунизма, но и я направи да изглежда остаряла. Макар икономическите, финансовите и синдикалните й реформи да подготвиха бума от края на ХХ и началото на ХХІ век, стилът й изглеждаше старомоден.

Успех, без да се налагат непопулярни мерки, стана водещата тема на ново поколение политици като Бил Клинтън и Тони Блеър. Когато Блеър дойде на власт през 1997 г., емблематичната песен бе Things Can Only Get Better ("Ще става все по-добре").

Оптимизмът винаги е бил част от излъчването на Тачър, но взискателността й доминираше. Тя вярваше, че успехите идват именно след като се мине през непопулярни мерки. Нищо не се постига без лично усилие. Горчивата истина трябва да бъде казвана. Драконите трябва да бъдат убити. Нейната политика бе "или, или". Както обичаше да казва Питър Манделсън - главен стратег на Тони Блеър, тяхната политика бе "и, и".

От избухването на кредитната криза през 2007 г. започна да става ясно, че политиката "и, и" ще взриви западния свят. Отново започнаха да изглеждат релевантни стилът и лидерският дух на Желязната лейди. Хората искаха лидерите им да се захванат с проблемите, вместо да ги подбутват настрани. Започнаха да търсят малко желязо.

А от 2010 г., когато дълговият проблем мутира от отделните хора към банките и цели държави, започна да печели уважение една от най-самотните битки на Маргарет Тачър - опитът й от края на 80-те години да спре интеграцията на Европейската общност.

Еврото бе планирано против волята й и въведено, след като тя напусна сцената. 17 от 27-те държави в ЕС днес са част от еврозоната и някои от тях - най-вече Гърция - са банкрутирали, много са под заплаха да изгубят кредитния си рейтинг.  Среща след среща (вече 17 на брой за година и половина) лидерите им се опитват да спасят цялата система  - ако съдим по реакцията на пазарите - не успяват. Почти можеш да чуеш Желязната лейди: "Нали ви казвах."

Но какво им каза?

Всъщност възгледите й за връзката между парите и политиката са елементарни (критиците й биха ги нарекли опростенчески). През 1949 г., когато е 23-годишна и неомъжена, Маргарет Робъртс е приета за пръв път като кандидат за депутат на консервативната партия. Тогава тя казва: "По време на войната имаше лозунг - "Всичко зависи от мен". Хората, изглежда, забравиха това и си мислят, че всичко зависи от един единствен човек." "Не се плашете от сложните термини на икономистите и министрите, а мислете за политиката на нивото на собственото си домакинство", продължаваше тя.

Тачър не се страхуваше и никога не отстъпи от тази доктрина. Тези идеи имаха широк отзвук през 70-те, когато инфлацията и трупането на държавни дългове и разходи бяха се превърнали в норма. Именно те й спечелиха победата на парламентарните избори през 1979 г. Тя проповядваше, че домакинството - и най-вече домакинята, която върти седмичния бюджет - знае, че в крайна сметка не можеш да харчиш повече, отколкото печелиш, и че трябва да се лишиш от някои неща, за да спестиш за трудни времена.

Същата митична домакиня, твърдеше Тачър, знае също, че ако не пестиш, не можеш да си сигурен, че другите ще го правят. Животът отвъд възможностите води до зависимост вместо до независимост, а зависимостта води до деградация.

Същото е и с държавите, настояваше Тачър. Тя, разбира се, знаеше, че държавите понякога могат и трябва да вземат заеми и да харчат с размах. Тя уважаваше идеите на Джон Мейнард Кейнс и в същото време беше много подозрителна към последвалите го поколения от кейнсианци левичари.

Но се придържаше към доказаните в домакинството истини. Ако Великобритания е по-добре уредена и харчи и заема според това, което печели, страната може да се довери на умението на хората си да свършат останалото. Така отново ще въздигне ръст и ще взема сама решения.

Трудно е да се отрече, че Тачър успя да постигне част от това. През 1979 г. най-високата ставка на данъка върху доходите бе 98% и падна на 40% през 1988 г. През 1979 г. Великобритания изгуби в стачки 29.5 милиона работни дни, през 1986 г. те паднаха до 1.9 милиона. Когато влезе във властта, Тачър трябваше да се занимава с най-натоварените с дефицити национални индустрии в развития свят. Когато си тръгна, идеята за приватизация бе станала най-доходоносният пример за интелектуална собственост, изнасяна някога от политик.

Вярно е също, че тази хладнокръвно пресметлива домакиня даде началото на една епоха, в която гражданите могат много по-свободно да взимат кредити. Тя се отърва от картела на строителните задруги, превзели ипотечното кредитиране във Великобритания. Много хора за пръв път се сдобиха със свое жилище, неприятното бе, че милиони започнаха да взимат кредити срещу ипотекирането на домовете си и това доведе до пръсване на балона от заеми, след като тя напусна поста си.

В решимостта си да отвори пазарите към света само 5 месеца след като влезе на "Даунинг стрийт" 10, тя премахна контрола над валутната търговия, което остави спорно наследство. През 1986 г. тя започна да либерализира търговията в Ситито, премахнато бе разделението между търговско и инвестиционно банкиране, навлязоха чуждестранни (предимно американски) банки... Това, което бе наречено казино банкиране - мразено днес от всички - нямаше да се случи без тези промени.

Мнозина я обвиняват, че е прокарала алчността, от която тя лично се отвращаваше. Коментаторът сър Перегрин Уърстхорн изрази най-лаконично (и с голяма доза неуважение) тези критики: "Тя започна да реформира страната, мислейки за баща си (здраво работещ бакалин, пуритан и методист), и създаде една страна, приличаща на сина й (безскрупулен комбинатор, признал се през 2005 г. за виновен по обвинения за финансиране на неуспешен опит за държавен преврат в Екваториална Гвинея)."

Може би е по-справедливо да се каже, че днес Западът страда от това, че прие добрата страна на тачъризма и пренебрегна елементите му, носещи заплаха. Тони Блеър и Гордън Браун възприеха идеите, че пазарът е  този, който има значение, че са добре дошли чуждестранните инвестиции, че на хората трябва да се позволи да забогатяват. Това бе нова територия за социалистическа партия. Но те пренебрегнаха неуморната предпазливост на Тачър, неудоволствието, с което харчеше публични средства, манията й за лична дисциплина, вярата й, че в крайна сметка не можеш да избягаш от плащането на сметките, които си натрупал.

Същото се случи из цяла Европа. Дори държави като Германия и Франция, които обичат да критикуват англосаксонската култура на спекулантите, забравиха за рисковете. Банките им раздаваха пари толкова опасно, че днес целият континент се огъва под теглото на дълговете. Еврозоната, която изградиха, само претендираше, че е спазен от всички критерият за бюджетен дефицит и национален дълг.

Никога не е имало универсално решение на проблемите с тази валута с общи валутни равнища, налагани на радикално различни икономики. Никога не е имало отговор на въпроса "има ли кредитор от последна инстанция". Сега първоначалните дефекти рискуват да съборят цялата сграда.

На фона на всичко това Тачър изглежда смела и далновидна. През 1988 г. в нейната прочута реч в Брюж, остро осъдена от всички европейски лидери, тя предупреди, че Европа се превръща в "тесногръд и занимаващ се само със себе си клуб, вкаменен от безкрайни регулации". За нея Европа бе нещо повече от ЕС. Тя включваше всички държави на изток, които се бореха да премахнат комунизма. Подкрепата й за Америка бе водеща. Тя говореше, че "атлантическата общност - Европа от двете страни на Атлантика - е нашето най-благородно наследство и най-голяма сила".

Най-спорната й забележка бе атаката срещу етатизма и суперетатизма. "Не свихме границите на държавата във Великобритания само за да ги видим възстановени на европейско ниво в една европейска супердържава, упражняваща ново господство от Брюксел." Тачър бе яростен противник на европейския икономически и монетарен съюз.

Последната важна среща на лидерите на ЕС в Брюксел бе точно 20 години след подписването на Договора от Маастрихт, с който бе създадена единната валута. Отговорът от Брюксел на проблемите, предизвикани от централизация, е да се централизира още повече.

Има си причини възгледите на Маргарет Тачър за Европа, колкото и силни да бяха, да се провалят навремето. Тя стана непопулярна у дома. Критиките й срещу европейската политика понякога съдържаха антигермански тон, което караше хората да се съмняват какви точно са мотивите й. И накрая тя, изглежда, започна да плува срещу течението на историята. Стената падна. Германия се обедини. Твърдеше се, че старите национализми са победени. "Европа триумфира и всички - от изток и запад - ще живеем заедно в "общия ни европейски дом".

В речта при оттеглянето си през 1990 г., с която свали Тачър като лидер на Консервативната партия и като премиер, бившият й близък съратник Джефри Хау я обвини във вманиачаване в защитата на националната държава Великобритания, в това, че живее в "гето от сантименталност към нашето минало".

Днес нещата не изглеждат точно така. В действителност Тачър посочи проблемите в европейския строеж няколко години след оставката си. Той е "просмукан с духа на вчерашно бъдеще" и прави "централна интелектуална грешка", като приема, че "моделът на бъдещото управление е този на централизираната бюрокрация".

Малко са признаците, че днес европейските лидери биха искали да чуят казаното от Тачър. Строежът на континенталната мегадържава продължава.