"Джон Ф. и Жаклин Кенеди"
Нарцис
Ние сме кухите хора...
Т.С. Елиът
За брака "аз съм едновременно твърде стар и твърде млад", оплаква се Кенеди в едно писмо до своя приятел и другар от войната, Ред Фей. На 36 години той беше прекрачил средата на живота, "границата на сенките", както я нарича Джоузеф Конрад; той нито желаеше, нито беше способен коренно да промени живота си и да започне наново в един брак.
От друга страна, в емоционално отношение Кенеди фактически беше "твърде млад"; той имаше нещо незавършено, незряло у себе си. На мъжа, който искаше да стане президент, още никога не му се беше налагало да печели пари, да урежда своите собствени финанси, никога не беше вземал сам решения за планирането на своя собствен живот; още никога не беше живял сам, никога не му се беше налагало да води домакинство, камо ли да пазарува, готви или пере; и въпреки забележителната си кариера на Дон Жуан, Кенеди много малко разбираше от жени.
Тринадесетгодишен той беше в интернат, след това отиде в запазения само за мъже университет "Харвард" и скоро след това във военната флота. Като командир на торпедоносец в южната част на Тихия океан той беше част от една относително малка група мъже, които живееха заедно при най-примитивни условия и ежедневно гледаха смъртта в очите. Централното изживяване на неговата войскова част, потопяването на неговия съд от един японски военен кораб и отчаяната борба за живот на отписания вече екипаж, го свърза още по-тясно с военните другари. В края на войната Джон Кенеди беше 28-годишен и цялата му младост, изкуствено удължена заради световната война, беше формирана от опита на мъжкото приятелство. Също и в изборната борба - а неговата кариера между 1945 и 1960 г. беше една единствена, непрекъсната изборна борба - Кенеди събра една вярна група мъже около себе си: стари професионални политици, другари от училище и от войната, журналисти, интелектуалци, братята Боби и Тед. В кабинета на Кенеди нямаше нито една жена, а също и като президент, той клонеше към това винаги да сформира нови "неофициални" мъжки групи, за да се обсъждат проблеми или да се преодоляват кризи; най-известна стана така наречената ExCom, която през 13-те дни на Кубинската криза, през октомври 1962 г., покрай Кабинета и Конгреса, реши въпроса за атомната война и мира, за съдбата на земята. Кенеди никога не намери сила да се освободи от закрилящата топлина на фамилията и на тези мъжки съюзи и да стъпи на собствени крака.
Също и в свободното си време обичаше да се обкръжава с мъже. Като младежки водач на банда, като Марлон Брандо в Дивият, или като прекъсналите развитието си поради ранната слава звезди - Франк Синатра с неговия пиянски Рай Пак, и Елвис Пресли с неговата преситена от дрога мемфиска мафия. Кенеди най-много обичаше да се подвизава с една разнородно заета група от приятели - мъже на една и съща възраст, една клика, попълнена от футболисти и писатели, певци, артисти и професионални политици, от придворни лакеи и журналисти, чиито идол беше той.
Мъжете го обичаха. Думата е съзнателно подбрана. Неговият външен вид, физическа мъжественост, участие в спорта и успех сред жените, неговата жизнерадостност и жажда за знания, скромност и самоирония, неговата способност да слуша и да отсъжда политически противоречия, без лична враждебност, неговите духовити забележки и точни формулировки, неговата саркастична шега - всичко това се възприемаше от другите мъже, и те му се възхищаваха; но освен това Кенеди разполагаше с една необикновена способност да привлича мъжете със своето обаяние, дори да ги омагьосва, така че те, след години и десетилетия, изпадаха в заслепение при спомена за неговата "прекрасна усмивка, мелодията на гласа му, неговото чувство за хумор"... или просто неговия чар. "Ах, той беше така забавен! Той беше така духовит! Той беше така остроумен! Той беше просто толкова много неща! Аз веднага бях завладян от магията на неговия чар", казва един приятел, който се беше запознал със студента малко преди войната.
Който веднъж попаднеше под това обаяние, оставаше омагьосан за цял живот. Другата страна на Кенеди - неговата прекомерна амбиция, изпитваната завист към конкурентите, неговата отмъстителност и суетност, неговата, станала като втора природа, способност да се преструва, неговият цинизъм и опортюнизъм, но преди всичко неговата вътрешна студенина и безразличие спрямо другите хора, омагьосаните не можеха да видят или си затваряха очите пред това, точно както постъпват влюбените. Тази способност да обвързва мъже в сляпа лоялност към своята личност беше дори още повече, отколкото неговото необикновено въздействие върху жените, ключът към възхода му.
Дали закоравели бостънски местни политици, които виждаха засега в младия плейбой само марионетката на своя богат баща, или скептични интелектуалци, които дълги години се бяха борили против него като реакционер и предател на идеалите на Франклин Рузвелт, всички те рано или късно попадаха под властта на "онзи особен чар" (журналистът Бен Брадли), "на чара и грацията" (историкът Артър Шлезинджър), "на чара, остроумието, елегантността, младежкия външен вид" (авторът на речи Теодор Соренсън) на този необикновено привлекателен човек Джон Кенеди. И така те потиснаха своите съмнения, забравиха своите скрупули и се препираха за честта да станат клакьори в неговия антураж.
Естествено имаше и мъже, които бяха безчувствени към това обаяние. Кенеди бил "слаб и блед, мъж, сух като чироз, с лош гръб, слаб и нерешителен политик, симпатичен мъж, един кротък мъж, но не мъж за мъже", преценява Линдън Джонсън през 1960 г. До края на живота си тексасецът не можеше да си обясни въздействието на Кенеди. "Това беше най-смахнатата история, по дяволите", спомня си някогашният президент, който се беше оттеглил в уединението на своето ранчо. "И този млад, незрял мъж, беше болен от малария и жълтеникав, болен, болен. В Сената той не изрече една дума от значение и не направи нищо. Но някак си... му се удаде да се представи като блестящ интелектуалец, като младежки водач, който би могъл да промени лика на страната. Все пак аз признавам, че той имаше чувство за хумор и изглеждаше дяволски добре на телевизионния екран... но неговата растяща власт над американския народ остана за мене една загадка."
Наред с бащиния дом, Кенеди се нуждаеше от мъжкия съюз като емоционална опора и като противотежест към него. Други мъже разбираха тази необходимост и реагираха на нея. Един последен, ужасяващ пример за всеотдайната лоялност, която Кенеди будеше у своите приближени, бе отказът на неговия антураж да остави трупа на застреляния президент за аутопсия в Далас, както разпореждаше законът. Под заплаха от насилие, ковчегът беше занесен до президентския самолет и Кенеди пренесен "вкъщи", един безпомощен жест на любовта, който още десетилетия след това дава материал на хората, занимаващи се с теорията на съзаклятията, за техните спекулации.
По принцип жените трябваше да стоят извън центъра на този кръг. Това Кенеди го знаеше от своята фамилия, където патриархът вземаше решенията със синовете си, а сестрите и съпругите служеха за забава: хоп! хоп! момичета - както Жаклин с презрение наричаше своите етърви. При все това Кенеди чувстваше брака като заплаха: "Според моя ограничен опит една съпруга може по-бързо от повечето други хора да развали всичко", пише обезпокоеният двадесет и тригодишен на един приятел, който се беше сгодил(...)
Някъде през лятото на 1962 г., когато се появиха слухове за Кенеди и Мерилин Монро, и бяха поставени във връзка със смъртта на актрисата, Жаклин изчезна за няколко седмици и отиде на почивка с Каролин в Италия. "Първоначално Жаклин беше планувала да остане две седмици в Равело, можеше да прочете Кенеди в списание Тайм. Но двете седмици станаха три и дори четири и тук тя така великолепно се забавляваше, че почти се добива впечатлението, че тя би могла да се установи тук даже и за постоянно." Това беше едно ясно послание по адрес на президента. Когато в пресата се появиха снимки, които показваха Жаклин в палаво настроение на яхтата на шефа на "Фиат" Джани Анели, ядосаният президент дори изпрати телеграма: МАЛКО ПОВЕЧЕ С КАРОЛИН И ПО-МАЛКО С AНЕЛИ. Тук ставаше дума за повече, отколкото за обичайния мъжки двойнствен морал. С това, че красивата кралица се отдръпна от краля, тя постави под въпрос неговата мъжественост пред цялата общественост; защото обществеността асоциираше тази мъжественост все повече с това, че президентът "притежаваше" това очарователно същество и беше баща на неговите деца. "Не е важно какво си, а за какво те взимат хората", в тази най-чувствителна точка на неговото същество Жаклин можеше да го засегне.
По подобен несигурен начин той реагира една година по-късно, когато след смъртта на Патрик Жаклин прие поканата на гръцкия петролен милионер Аристотел Онасис да предприеме едно средиземноморско пътешествие на неговата яхта. "Г-жа Кенеди... въздейства почти като друг човек, когато тя, така да се каже, пътува сама", пише кореспондентът на ЮПИ. На пръв поглед изглежда, че между Оскар Уайлд и Джон Ф. Кенеди няма никаква връзка освен тази, че Жаклин ги избра за политически и литературни водещи фигури на нейното XX столетие. Но двамата сътвориха живота си като художествено произведение - "в моето творчество аз вложих само моя талант, в моя живот - моя гении", казва Уайлд - и изглежда несъзнателно целяха това, художественото произведение да завърши като трагедия. Със своите сексуални авантюри Кенеди чисто и просто изглежда търсеше риска, предизвикваше саморазрушението. По друг начин едва ли може да се обясни невероятното лекомислие, което характеризира неговите афери с Мерилин Монро, Джудит Кембъл и Мери Пиншо Майър - три опасни връзки, чието разкритие, щеше да завлече в пропастта не само брака на Кенеди и неговия президентски пост, но и цялото художествено произведение на неговата обществена личност. (Следва)