Смисълът на митото е да пази българското производство, дори когато то не съществува.

Отправяйки се да освобождава от митница някой от хилядите видове стоки, които в България не се произвеждат, човек вече е готов за голяма доза безсмислие. Също както читателите на настоящата статия вече знаят какво ще се случи нататък, тръгвам към митницата на столичната аерогара готова за повечко бюрокрация, попълване на безброй формуляри, пари, дължими неясно за какво, и опашки – тъпо, да, но банално. Това, което намирам обаче, се оказва

За да подадеш митническа декларация, да речем, не може просто да попълниш бланка: такава не се предлага, защото декларациите се приемали само в електронен вид – само по себе си абсурдно, след като се подават на място. В интернет страницата на митниците, разбира се, не може да се изтегли нищо подобно.

За да бъде максимално затруднено подаването на такъв прост документ и за да бъдат принудени гражданите да плащат за него, декларации се подават само на разпечатка от матричен принтер плюс допотопна дискета. За целта митническият служител ви упътва към двете частни бюра вляво и вдясно от входа, които срещу 18 лева попълват името и ЕГН-то ви на машини от зората на компютърната техника.

След като сте се снабдили със заветната дискета, трябва да платите самото мито. Банков клон има вътре в митницата. Плащате, получавате документ с печат и заставате на опашка на гишето насреща… за да научите, когато дойте редът ви, че документът за платената сума не е достатъчен; трябва да се изчака час и половина, за да може да пристигне съобщението за превода.

Не мога да сдържа възхищението си –

Не е лесно да използваш интернет, за да забавиш нещо. Разбира се, смисълът от забавянето убягва само на онези, които търсят поне привидна полза за гражданите. Иначе е очевиден за всички, които виждат излезлите служители да приемат документи на ръка и да се уговарят за "обяд", т.е. подкуп. Тъй като упорствам да изчакам въпросните час и половина пред гишето, виждам много "обядващи".

Междувременно снимам. Снимам неработещите табла за поредни номера. Снимам празните столове зад гишетата и бърборещите за кола маска служители. Снимам натрупаните по пода до кофата за боклук (а и навсякъде) документи, заради които ни разкарват от гише на гише. Снимам чувалите с подобни документи, влачени по стълбищата и нахвърляни до входа. Те са вече ненужни, свършили са си работата – генерирали са фрустрация и съответно корупция. Снимам скъсания документ за правата на гражданите.

Докато снимам, едър неуниформен мъж се приближава до мен и се опитва да ме сплаши. В държавни институции не било разрешено. Вадя журналистическата си карта. Само с предварително предизвестие, уведомяват ме. Казвам нещо за смисъла на репортажа и се нареждам отново на опашката.

Разсъждавам за другите не толкова очевидни, но може би по-сериозни абсурди – като задължително попълваната молба за EORI номер, с който държавата води на отчет – защо, с какво право и с какви цели – всички пазаруващи по този начин. Като наличието на фирми посредници, занимаващи се специално с освобождаване от митница, за които ми разказва съседът от опашката. За допустимите и недопустимите нива на законовия абсурд. За статията на Еленко Еленков и видимата нечувствителност на институцията към общественото мнение.

Междувременно едрият мъж се връща. Зам.-шефът ме викал, казва ми; той бил проверил по гишетата, за никъде не съм била чакала. После ми вика полиция заради фотоапарата. Изведнъж служителката се оживява и разписва документа за освобождаване, без да чака банковият ми превод да докрета по електронен път от съседното гише.

Трагикомедията на бюрократичния абсурд е наистина стар жанр – и публиката е привикнала с него. Водевилната глупост обаче не е атракция, която човек би желал да преживее два пъти, а тенденцията за нарастване на търговията през интернет означава, че ако държавата би искала да има приходи от нея под формата на мито, тя трябва да внесе по-прости и смислени правила за неговото заплащане.