Учтивостта е необходима във всяко цивилизовано общество, за да се регулират хармоничните отношения между хората, така както законите са необходими, за да се поддържа общественият ред. Може би няма да ви хрумне веднага, но в английския език думите за "полиция" (police) и "учтив" (polite) имат общ корен, който пък тръгва още от старогръцките думи за държавност (πολιτεία, politeia), град (πόλις, polis) и пазител на града (πολισσόος, polissoos).

Като се замислим обаче, в тайните връзки между думите има смисъл – полицаите наистина трябва да пазят града, хората, реда и хармоничното съжителство в обществото. За тази цел те разполагат с определен властови и силов ресурс, без който би било трудно да се осигури ред. От друга страна обаче, тази власт и сила трябва да се упражняват много внимателно и с мярка, именно защото е много лесно да се злоупотреби с тях и да се използват не в интерес на гражданите, а в нечий частен интерес.

В един по-добър свят

(на английски респект), а не "всяват респект" (в българската трактовка – страх). Някои по-развити западни общества могат да дадат добър пример в това отношение: английските "бобита" например са добре известни с любезните си маниери към гражданите и готовността да помагат на улицата. Голяма част от тях дори не носят оръжие. Шведските полицаи пък преминават курс по арабски език с акцент върху учтивите фрази, за да могат да общуват по-лесно с имигрантите и да демонстрират нужното уважение. А у нас?

Темата за полицейското насилие набра скорост в последните дни след публично огласените случаи в Мировяне и Скравена. Към това се добавят няколко тежки и още неразкрити криминални престъпления от последните месеци (в Борисовата градина в София, в Перник), при които действията на полицията бяха поставени под съмнение. В желанието си непременно да осигурят обвиняеми, за да се отговори на общественото недоволство, се стигна до залавяне на заподозрени и бързото им обявяване за престъпници в медиите, без да има събрани убедителни доказателства и преди да се е изказал съдът. За доказателства пък често се използват главно личните признания на заподозрения, получени със силови методи или чрез подлагане на детектор на лъжата.

Опитът показва, че това е особено порочна практика. От една страна, заради опасността да бъдат набедени за престъпници и насилствено принудени да "признаят" вината си невинни граждани. От друга страна, защото дава възможност на реалните извършители впоследствие да се откажат от показания, изтръгнати с насилие, което компрометира ефективните им присъди. Прибързаното обявяване на задържаните за престъпници оказва сериозен натиск върху съда при вземането на обективни и справедливи решения. А в немалко от тези случаи в последните години се стига и до дела за нарушени човешки права в Страсбург, за които държавата плаща сериозни обезщетения.

Но да оставим за малко физическото насилие и да се върнем към учтивостта – появила се като част от цивилизацията и цивилизоваността. В природата учтивост няма – там цари законът на джунглата и силният побеждава слабия. При учтивостта – напротив – силният отстъпва на слабия, като жест на добра воля и като израз на способността си за самоконтрол над първичните страсти и егоцентризъм.

В основата на много от теориите за учтивостта е залегнала концепцията за "лицето" (face) на общуващите – т.е. публичният им имидж, авторитет и достойнство. Във всяко

Затова всички се стараят да поддържат взаимно позитивния си имидж, като си разменят уважение и учтивости и внимават да не застрашат "лицата" на другите с обиди и обвинения.

В тоталитарните общества това не е нужно: там "учтивостта" се разпределя според властовия ресурс. Нисшестоящите имат задължението да "уважават" висшестоящите и да поддържат имиджа им на всяка цена, често за сметка на своето достойнство; висшестоящите пък са свободни да потъпкват достойнството и дори свободата на всеки под тях, както намерят за добре, без да рискуват собствения си имидж и комфорт. Всъщност точно обратното - самият акт на потъпкване на чуждото достойнство е част от стратегията за "издигане на имиджа" на лидера, тъй като му дава усещане за превъзходство над другите.

И в този контекст нека погледнем един друг нашумял наскоро скандал, в който самият министър на вътрешните работи влезе в нелицеприятен дуел с председателя на Съюза на съдиите в България (ССБ). Накратко, министър Цветан Цветанов нападна съдия Мирослава Тодорова публично заради забавени дела през последните години и я обвини в сътрудничество с организираната престъпност. Това, разбира се, е сериозен удар по авторитета на наказателен съдия от Софийски градски съд с отлична репутация като професионалист.

Това е

и в ефективността й в борбата с престъпността. Целта на подобен ход е ясна: издигане на собствения имидж на вътрешния министър и ръководеното от него министерство за сметка на съда, както и дискредитиране на явен опонент в дебата за съдебната реформа.

Въпросът, който сега си задаваме, е дали това обвинение почива на реални факти, каквито силовият министър лесно би могъл да притежава, при целия арсенал от средства за следене и наблюдение под негов контрол; или е атака от позицията на огромния властови ресурс, с който разполага, без да се притеснява от последствията. На този въпрос Цветанов отговаря така "Точно тази съдийка и този съюз бяха най-критични към дейността на МВР". Попитан за конкретни доказателства срещу съдия Тодорова, той отвръща с енигматичното: "Тя не е глупава, за да направи това, което може би тя очаква, че би трябвало да очакваме, че ще направи."

След известен езиков анализ на казаното все пак прозира изводът, че реални доказателства няма; има голи обвинения. А цената на подобни обвинения е висока за цялото общество; те ненужно противопоставят изпълнителната на съдебната власт, когато те би следвало заедно да работят срещу престъпността и да осигуряват реда и справедливостта в обществото.

Оттук следват още въпроси: дали обвинения и присъди могат да се раздават без конкретни и убедителни доказателства, на базата на лични убеждения, подозрения или внушения, изказани на висок глас в медиите – независимо дали става дума за заподозрян престъпник или човек на отговорен държавен пост (както при зрелищното задържане на бившия министър Николай Цонев с думите "Вие сте си абсолютен престъпник"). И дали именно подходът "всеки е заподозрян до доказване на противното" не лежи в основата на добилите печална известност случаи с превишаване на полицейските правомощия.

Най-важният въпрос, на който трябва да си отговорим колективно, остава

и дали наистина сме готови да загърбим тоталитарните порядки, наследени от миналото, като на тяхно място приемем демократичните принципи в управлението и в общуването. Трябва да решим и доколко сме склонни да толерираме "полицейската" държава, където полицията е основният носител на властта и разпределя "справедливостта"; или сме решени да упражним гражданските си права и да се борим за правова държава, където властта е разпределена между институциите и в крайна сметка обслужва интересите на гражданите.

А полицаите, вместо да ни "респектират" силово, ни се усмихват на улицата и ни поздравяват учтиво. Ние пък отвръщаме със заслужено уважение и признателност.