През следващата седмица на българския книжен пазар излиза "Тихото слънце" (изд. "Жанет 45") - вторият роман на 25-годишния писател и театрален режисьор Петър Денчев. Дебютната му книга "Тъй както мъж целува жена, която обича" (2007) спечели конкурса "Развитие" за нов български роман, а през миналата година той издаде сборника с разкази "Истории в минало време".

Пред "Дневник" Петър Денчев разказва повече около новия си роман, който описва като антиутопия.

- Ами да, това са цели пет години. "Тъй както мъж целува жена, която обича" се появи, когато бях в първи курс в театралната академия. Бях го завършил окончателно, може би година или осем месеца по-рано и го бях изпратил на конкурса "Развитие". Беше изключително конструктивен период за мен, както впрочем и настоящият. Вече бях спечелил конкурса на сп. "Алтера" – "Екстаз", имах поетични отличия. Тогава се появи наградата за ръкописа и романът беше отпечатан.

По някаква вътрешна връзка знаех, че трябва да продължавам да уча театър и да пиша. Не твърдя, че това са ужасно близки като светоусещане и подход области, но за мен винаги са били. Онова, което винаги ме води към определена цел в театъра или писането, е автентичното, органично усещане, че там се крие нещо ценно, нещо наистина важно. В онзи момент голяма част от времето ми беше заето с изпълнението на учебни ангажименти, голяма част от които намериха място из някои софийски сцени.

Знаех, че въпросът за новия роман щеше да се появи в мен, когато погледна на себе си извън ситуацията в театралната академия. Имах много идеи, но по някакъв начин все повече започвах да се вълнувам от сетивата, от физиологията, бунта и забраните. Днес е все по-видно, че ние сме много повече тела, отколкото умове. И сме умове, които са обусловени от физиологията, тя ни определя.

Днес ние вече мислим тялото по различен начин, но често забравяме, че то е част от нашето мислене. Ето затова този роман се занимава силно със сетивата; това силно ме вълнува сега. Разбира се, през цялото време през тези пет години аз експериментирах ужасно много. Правех само това, което ме интересуваше, а и продължавам само това да правя. И така, идеята за новия роман започна малко по малко да се появява като глас, който говори вътре в мен. Както виждате, всичко е колкото умишлено, толкова и случайно.

- Тихото слънце е немият наблюдател на един тоталитарен режим, който се установява в една държава след военен преврат. Новият режим забранява говоренето, както и звука като физически носител на говоримото слово. Езикът е обявен за цивилизационно недоразумение и поетапно бива заменян от знаци, които не могат да бъдат интепретирани и отменят възможността да се натрупва логическо познание. Цялата концепция за ограничаване на свободите се случва, след като един от превратаджиите се сблъсква с човек, който сам е ограничил слуха си. Основният персонаж претърпява всички наказания през своето тяло и непрестанно вижда слънцето като свой спътник. То е единственото неизменяемо, "космическо" цяло в света, който се променя около него. Но това не е роман за едно "тихо слънце". Това е роман за един човешки глас, който преживява и надживява всички забрани и травми на тялото. Той живее под "тихото слънце", върви и разказва историята на своя собственик.

- Това четене, което организирахме в началото на октомври миналата година, ми помогна да подредя много от мислите си. Аз вече бях направил два работни варианта на романа, но онова, което публиката чу тогава, беше много различно от финалния вариант. След това направих още много варианти. Реакциите бяха разнопосочни. Не съм и очаквал, че ще бъдат по-различни.

Но такива открити конфронтации и сблъсъци с публиката са полезни. Защото в театъра ти работиш за публика, която в крайна сметка можеш да видиш. При литературата изживяването е твърде интимно, дори самотно. За мен писането е било винаги много повече желание за създаване на вид "изживяване", предлагане на алтернативи в мисленето и усещанията, отколкото просто разказване. В това е близко до театъра, ето защо и за мен беше важно да чета тогава. В крайна сметка аз много благодаря на всички, които присъстваха на онова четене тогава в галерия "Снежана", този роман без тях нямаше да бъде същият. Но голямата благодарност е за Миглена Николчина и Божана Апостолова, които бяха достатъчно критични и добронамерени, за да ми помагат. Както и на приятелите, които ме подкрепяха.

- Много е опасно някой да започне да говори за една ситуация, в която участва като страничен наблюдател. Затова избягвам обикновено такива изказвания. Въпреки че това са често срещани въпроси: те са по някакъв начин желани отвътре в общността. Това създава двойни опасности: първо, когато човек се отчужди съзнателно от ситуация или феномен, проблемите им стават ужасно видими.

Отчуждението действа като увеличително стъкло. Тогава много лесно се провиждат тенденции, решения и т.н. Второ, човек забравя за собствената си роля в събитията. Правя това въведение, защото много често се говори за това. За тенденциите в българската литература, за различните подходи и се говори много уверено, сякаш има решение за това или пък сякаш това е нещо особено проблематично. Дори аз съм се изказвал категорично. И в смисъла на тази категоричност съм решил, че трябва да търся собствения си глас. И се опитвам да го намирам. Тази история е такава, каквото аз бих искал да я прочета. Вярвам, че човек трябва да прави нещата, така както той ги иска. Против всякакво крещене съм в името на високото изкуство, на искреността, на честността. Това са неща, без които не е възможно да съществува изкуството. Не виждам защо трябва да се крещи в тяхно име. Правенето на нещо за публика е неизбежна реакция на реалността.

Относно тенденциите мисля, че в пространството тук има проблем с усещането на автентичност. Затова има един ясно обособен стремеж, че литературата трябва да бъде нещо като репортаж с много препратки. Или пък че трябва да има първенство на изящния език. Това е мнението ми за тенденциите. Не твърдя, че са само те, нито пък претендирам за обективност. Това виждам в последно време.

Мисля, че тези крайност трябва да бъдат помирени. Документалистиката отдавна е освободила литературата от задължението да бъде vérité. От друга страна, езикът е просто средство, материал. Езикът е система, в която се полагат и експонират смисли.

Когато започвах да разказвам, аз знаех, че искам да разказвам история, която може да бъде четене на няколко плана: с няколко дъна, които се разместват сами. Ако читателят желае, ако има чувство за хумор, ако иска да провиди и други смисли. От друга страна, това може да бъде и една поглъщаща авантюристична история, която е разказана с кратки изречения.

- Не зная наистина. Никога не съм мислел да разделям нещата по този начин. Зная, че това са два вида професионален живот. В единия случай е възможно аз да кажа едни неща, в другия случай - други. Никога не съм смятал, че човек трябва да се ограничава до формата на медията, в която се изразява. Разбира се, че има технологични различия. Както и различия в гледните точки. Но в крайна сметка всеки е свободен да избира сам кое е най-доброто за идеите му. Вярвам, че човекът е рефлективно същество и колкото повече се занимава с нещо нарочно, толкова по-вероятно е да роди нещо наистина автентично.

- Още този месец започвам репетиции на пиесата "Карнавал" от каталонския драмаруг Жорди Галсеран в Драматичен театър "Гео Милев" Стара Загора. Това е изключително интересен текст, който се занимава със сближаването на личните и публичните утопии, за непрестанното стесняване и разминаване на реалностите, в които живеем, благодарение на новите медии. Един репетиран ритуал, който активизира най-големите страхове на либералните общества: за свободата и контрола. Пиесата използва жанровата рамка на трилъра, но именно благодарение на нея събира в себе си много сериозни проблеми. Другият проект, който е все още в много предварителна фаза, е за пиесата на Едуард Олби "Морски пейзаж". В момента все още установяваме дали можем да уредим авторските права.