Светът отбеляза 60 години от края на Втората световна война. На парада на Червения площад беше наблегнато на приноса на войските на бившия СССР в разгрома на Хитлер и нищо не се видя и чу за приноса на поляци, французи, англичани, американци, австралийци и германци в разгрома на нацизма. А историческата истина е, че на страната на Червената армия се бият дори поданици на Третия райх. Един от тях е Щефан Дьорнберг. На 8 май 1945 г. той е 20-годишен. Служи в редовете на Червената армия като политически офицер под командването на генерал Василий Чуиков. Той заповядва на германския младеж да отиде в дома на радиото в Берлин, да възстанови оборудването и да го премести във вила в предградието Карлсхорст. "Нямахме представа поради каква причина трябва да направим това", връща се в спомените си 60 години по-късно Дьорнберг.

Дьорнберг, син на германски евреи, е един от малцината преживели както Втората световна война, така и последвалите след това репресии на Сталин. Много от тях не ги спасява и фактът, че са се сражавали в редовете на Червената армия.

Бащата на Дьорнберг - Щефан Дьорнберг, е бил инженер в германската компания AEG. При идването на нацистите на власт през 1933 г. той е подложен на побой от щурмовите отряди на нацистката партия. Бащата на Дьорнберг дори постъпва на лечение в болница. Репресиите са предизвикани, защото той е симпатизирал на комунистическите и левите движения. През 1933 г. Щефан бяга в Париж. Благодарение на съдействието на комунистическите партии и с помощта на Червения кръст семейство Дьорнберг пристига в СССР през 1935 г.

Героят на нашия разказ е едва 11-годишен, когато вижда Москва, където е записан в германско училище и изучава и руски език. През 1941 г. той завършва училище точно насред патриотичния подем за защита на Родината. Едва 17-годишен Щефан прави спонтанен опит да се запише в редовете на Червената армия. "Исках да защитя страната, която ми даде убежище. Да се бия редом с моите приятели и съученици", казва Дьорнберг. Той посочи, че военната комисия му отговорила, че е прекалено млад да отиде на фронта. Това не го разколебава и той се записва в бригада, която строи противотанкови укрепления и артилерийски позиции в Смоленска област.

Чак през 1943 г. той е приет в редиците на 62-ра армия под командването на генерал Чуиков, която участва в битката за Сталинград. През 1944 г. е прехвърлен в състава на 8-а армия от Беларуския фронт. Последният е натоварен със задачата да подготви настъплението към Берлин. Благодарение на германския си произход и отличното владение на руски език той е привлечен на работа като политически офицер.

Той е натоварен със задачата както да превежда прехванати от врага съобщения, така и да изготвя пропагандни печатни материали, призоваващи германските войници да се предадат. Освен това участва в подготвянето на специални радиопредавания за сломяване на бойния дух на врага. Съобщенията можели да се чуят в радиус от 3 км. Дьорнберг посочва, че по-късно тази дейност в армиите на НАТО прераства в специални части, които са обучени да водят психологическа война.

Дейността на политическите офицери не е била лесна. Съобщенията, излъчвани от специално оборудван камион, някой път са били слушани внимателно, а много често той е бил обстрелван от силите на Вермахта. За да не попадне в ръцете на врага, екипът е трябвало сам с риск за живота си да се върне в тила.

Дьорнберг е от малкото изключения от сталинистките репресии. На 8 септември 1941 г. Сталин заповядва над 33 000 етнически немци да бъдат изключени от военната и гражданската администрация и да бъдат заточени в лагери в дълбокия тил. Въпреки тези рестрикции стотици германци се сражават себеотдайно в редовете на Червената армия. Един от тях е Дьорнберг, въпреки че неговият баща през 1938 г. е подложен на репресии заради германския си произход. През 1938 г. Щефан е заточен в Урал, на следващата година лежи в затвора на Свердловск по обвинение в шпионаж.

Непосредствено преди войната бившият СССР е залят от шпиономания, изградена на предположението, че щом си имигрант от Хитлерова Германия, няма начин да не работиш за нея. Дьорнберг посочва, че последвалото освобождаване на баща му през 1939 г. го е заблудило, че той живее в най-справедливото общество на света.

На 21 април 1945 г. неговата част пристига в Берлин. Тя е натоварена да води както пропаганда срещу съпротивляващите се сили на Вермахта, така и да съобщават на берлинчани последните новини от хода на бойните действия.

След края на войната семейство Дьорнберг се връща отново в Германия. Благодарение на комунистическите си убеждения героят на нашия разказ остава да живее в бившата Германска демократична република (ГДР), която просъществува до 1990 г. Той работи като директор на държавния Институт по съвременна история, а от 1983 до 1987 г. е посланик във Финландия.

----------------------------------------------

Втората световна война поставя началото на съвременните части за психологическа война. И германци, и руснаци използват специални отряди за демобилизиране на бойния дух на противника.

Все още във военните среди се разказват истории за тайни американски части, които принудили филипински комунистически бунтовници да избягат в края на 40-те години, като използвали местното население, за да ги накарат да мислят, че са гонени от духове.

Днес обучението на специалните части във воденето на психологическа война може да ги направи изключително подходящи, за да всяват ужас сред терористите. Когато рейнджърите скочиха с парашути на летището в Панама през 1989 г., те бяха придружени от части от групите за психологически операции, които крещяха в микрофони американска пропаганда. Те пуснаха високо рокмузика в посолството на Ватикана, където панамският ръководител Мануел Нориега бе намерил убежище, с надеждата да го изкарат от нерви или поне да не му позволят да заспи.

Действията на тези хора наподобяват пронизителното скрибуцане чрез драскане с нокти по училищна дъска, заяви по този повод един войник. Но в същото време те са отчасти социални работници, специализирали се в извършването на социални дейности и поддържането на обществения ред. Когато са в чужбина, те се стремят да се смесят с местното население повече, отколкото правят това редовите войници.

----------------------------------------------

За разлика от жертвите на нацисткия режим в Германия, които са обстойно документирани, все още липсват достатъчно точни данни за престъпленията на сталинизма и жертвите на комунистическия терор. От няколко години неправителствени и правозащитни организации се опитват да преброят хората, загинали в съветските лагери преди и след Втората световна война.

Една от тези организации е Международното общество "Мемориал", което през 1998 г. съвместно с "Гьоте-институт" издаде сборник за репресиите срещу етническите немци и емигранти от Германия в СССР.

Според проекта, чиито материали могат да се прочетат на адрес www.memo.ru, масовите репресии срещу германците в СССР започват през 1935 г. с първите депортации към Сибир. За една година в тайгата са преселени почти 64 хиляди души от германска и полска националност. На 15 септември 1938 г. влиза в сила заповед 00439 на НКВД, която дава начало на т.нар. германска операция, продължила една година. В историята се пази бележка от Сталин, приложена към протокола на заседание на Политбюро на ЦК ВКП(б) от 20 юли 1937 г., в която се казва, че трябва да се арестуват "всички германци, работещи в нашите военни, полувоенни и химически заводи, в електроцентралите и строителството, във всички области". Изследователите Н.Охотин, А.Рогинский твърдят, че в рамките на операцията са осъдени общо 55 хиляди германци, половината от които на смърт от т.нар. извънредни тройки на НКВД.

С началото на Втората световна война - от септември 1939 г. до нападението над СССР на 22 юни 1941 г., депортацията придобива масов и непрекъснат характер, отбелязват правозащитниците от "Мемориал". По силата на пакта Рибентроп-Молотов Москва окупира Източна Полша и Прибалтика, откъдето в дълбините на съветската империя са депортирани стотици хиляди поляци, литовци, латвийци, естонци и германци, всички по правило католици. През 1940-1941 г. се провеждат четири депортационни вълни от Западна Украйна, Западна Беларус, Молдова и Прибалтика. На 10 февруари 1940 г. са депортирани общо 140 хиляди души, наречени "специални преселници" (бежанци от окупираните от Вермахта територии), болшинството от които поляци и по-малко украинци, белоруси и германци. През април същата година са изселени 77 288 души предимно от еврейски произход. По преценки на "Мемориал" през май-юни 1941 г. на депортация са подложени други около 110 хиляди души от окупираните от СССР територии.

След като Хитлер напада СССР, всички германци на територията на съюза вече се разглеждат като колаборационисти на нацистите. В резултат на това само през септември 1941 г. например принудително са изселени около 440 000 германци, а до края на 1942 г. в Сибир, Казахстан и Средна Азия са депортирани общо около 800 000 германци. Липсват точни данни до края на войната, но по приблизителни оценки до май 1945 г. в лагерите на ГУЛаг попадат още около 200 000 души от германски произход. Интензитетът на депортациите постепенно намалява след 1945 г., като те се насочват предимно срещу жители на окупираните прибалтийски републики, обвинени в национализъм и колаборационизъм с германците. По данни на "Мемориал" в периода 1945-1949 от Прибалтика към вътрешността на съюза са изпратени около 140 000 души.