Това казва Катя Антонова за себе си. Не обича да я наричат писател. И това би изненадало всеки, който е прочел романа й. Не-писателите не могат да пишат. А на нея определено й се отдава. Заедно с това да прозре нещата толкова дълбоко, че Марианската падина ти се струва до колене. Иначе Катя е само на 29, от години работи в рекламата, водила е авторска рубрика в "Една седмица в София", а миналата година издаде книжка с детски приказки "Принцесешки истории и други необикновени случки" – подобаващо различни, разбира се.

Казвам се Катя и пиша. Опитах всичко, но не мога да спра.  Ако на хората им харесва как пиша, ще продължа да издавам някои от нещата, които пиша.  Иначе съм извънземно. Или истински човек. Едно от двете.

Кратък роман. Човешка история. Голяма тема, представена незатормозяващо. Има хумор, има и тъга, но в никакъв случай не е някаква тежка драма. Просто провокира към мислене. Смятам, че голяма част от четеното започва, след като се прочете книгата.

Не. И се гордея с това – не обичам самоцелното хвърляне на сложни думички и изречения, зад тях обикновено стоят празни хора с богата обща култура. Смятам, че и метафората, която е в основата на книгата, е лесно смилаема. Освен това разказвам за състояния, които всеки познава малко или много.

Иска ми се хората да си кажат "Да, това чувство го познавам! Точно така съм се чувствал!" , да изпитат удоволствие, че съм формулирала вместо тях дадено чувство, усещане, мисъл. Искам да се почувстват разбрани.

Възможно е. Защото книгата не е нито фантастика, нито хорър. Но това е нейното заглавие, то я описва добре. Дори някой да се подлъже по заглавието и да си я купи, защото очаква друго, мисля, че няма да съжалява да я прочете.

За да отговоря на този въпрос, трябва да си стиснем ръцете относно какво е щастието. Всеки има различно определение за щастие. При всички положения краят на романа провокира към разсъждения по въпроса, което е добре. Според моите критерии краят не е щастлив, нито тъжен. Просто край.

Възможно е. Наистина използвам всичко, което чуя и видя. Понякога това са доста болезнени и лични неща – извинявам се, ако съм оскърбила някого.

От дъното на сърцето си. Януш е събирателен образ на много образи, които са се изпречвали пред очите ми.

Мисля, че образът на Януш е събрал по малко от всичките ми бивши гаджета и доста от мен.

За съжаление, да.

Иван е българин. А Януш какъв е? Поляк? Българин? Избрах името инстинктивно, но сега си давам сметка, че съм искала да засиля усещането за липсата на принадлежност на героя, самотата му.

Не един – много са! Цяла сурия!

Моята памет не е много добра, но пък имам интересното умение да помня със сърцето си. И както казах, имам очи да видя света, важното в него.

А кой ще пише за нещата в моята глава?

Всъщност това е едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали. Защото стана много естествено. Нямах "връзки" в издателските среди, нямаше дори кой да ми даде някакъв съвет. Просто им изпратих ръкописа и те го харесаха много – това за мен е огромно признание и съм благодарна. Съобщиха ми, че ще издадат книгата в деня, в който се навършваше една година от смъртта на майка ми. Сякаш и тя беше замесена в това, сякаш ми направи подарък и ми каза да не страдам толкова, защото тук има да ми се случват още хубави неща.

Да. И се радвам, че отзивите, които получавам, са толкова добри. Всички казват, че са я прочели за няколко часа и не са могли да я оставят. И дори че не им е стигнала. Припознали са героите, усещанията. Това е наистина прекрасно!

Че звучи като написана от мъж – благодаря на Калин Терзийски за този коментар.

Някои умеят. Но повечето пишат по женски и само за жени – което си е жив сексизъм! Освен това логиката е основната ми критика изобщо към женското мислене. Нейната липса пречи на жените да пишат дори рекламни текстове. А има много логика в писането.

С това, че съм извънземно. Или истински човек. С едно от двете.

За съжаление "умея" да се чувствам самотна дори когато съм заобиколена от хора. Много тъжно. Сигурно защото съм извънземно.  Познавам самотата. Затова пиша за нея. Точно тази, не физическата, а емоционалната самота. Тя е най-противната. Тя е единствената.

Разбира се, че ще им дам. Но наистина смятам, че трябва да станат на една определена възраст, за да я разберат. Необходимо е малко житейски опит. Всъщност това е единственото, което е необходимо, за да прочетеш книгата – мисля, че е много достъпна като текст.

Смятам, че един удобен компромис може да е животоспасяващ. А любовта може да бъде и животоспасяваща, и животозастрашаваща, но никога удобен компромис.

Винаги ми се пише. Пиша заради себе си – както всяко изкуство, писането е доста терапевтично занимание. Понякога определени неща ми правят толкова силно впечатление, че не мога да не напиша нещо за тях. Понякога ме владеят толкова силни емоции, че само чрез писането мога да ги контролирам, да им позволя да излязат, да се изживеят. А понякога става толкова силна нуждата да пиша (за мен това е нещо като физиологична нужда), че просто зарязвам всичко друго и сядам да пиша. Повечето писания изтривам или пращам в някоя забутана папка в компютъра си.

Нова детска книжка. Без приказки този път, но с много истории. За котето Рибка – моят любим герой от първата ми детска книжка "Принцесешки истории и други необикновени случки".

Смятам, че има много хора, които се бият в гърдите, че са писатели, а не са. И виждам колко грозно изглежда отстрани, не искам да рискувам да изглеждам по този начин. Писането е най-познатото ми изразно средство – затова ползвам него. Но това, което ме вълнува всъщност, е самата история. Писането е само средство.

Зад това понятие стои много талант и много работа. Писателството е някакво извисено състояние, при което човек съчетава техника и невероятна наблюдателност. Така, като се замисля, може един ден да стана писател...