Кафе, бегачи, Рас Тафари, скални църкви, Кивотът... Етиопия, разбира се. Но въпреки притегателната сила на тези образи, въпреки невероятното си културно наследство, зашеметяващи планини и сравнителната политическа стабилност Етиопия си остава встрани от глобалния туризъм, непозната, странна - уж в Африка, ама не като другите африкански държави. Може би и защото мнозина свързват страната с глад, СПИН или войната с Еритрея, тя не успява да събуди интереса им като туристическа цел. На онези, които я посетят обаче, Етиопия се отблагодарява с най-голямата награда за един пътешественик - тръпката на откривателството...

Малко бекграунд:

Името Етиопия идва от гръцки и означава "почернели лица". Разположена на Африканския рог, между Судан, Сомалия, Кения, Джибути и Еритрея, Етиопия е единствената държава в Африка, която, ако не броим кратката италианска окупация между 1935 и 1941 г., никога не е била колонизирана. Последният император - Хайле Селасие, свален от военните през 1974 г., е можел да проследи родословието си около две хилядолетия назад до Менелик Първи, син на Соломон и Савската царица. Етиопия е и най-старата християнска държава на континента - първите християнски проповедници пристигат през IV век и семитският владетел на Аксум става един от първите монарси в света, приел новата вяра. Надигането на исляма откъсва Етиопия за векове от останалия християнски свят, но в европейските държави се запазва спомена за могъщото християнско царство на презвитер Йоан, разположено далеч на изток отвъд мюсюлманските страни, което някой ден ще помогне за освобождението на Светите земи. Днес в Етиопия християните - предимно семитите амхара и тигре - са около 40 процента от населението, толкова са и мюсюлманите. Останалите практикуват традиционни африкански култове.

Църквата

Именно заради своята изолираност етиопската църква е развила някои любопитни различия. Етиопците подобно на египетските християни и арменците са монофизити, т.е. смятат, че Христос не е богочовек, а е има само една природа - божествената. Централна фигура в етиопската традиция е Богородица, следвана по важност от св. Георги. Традиционни християнски сюжети се преплитат със силни еврейски и африкански влияния и така се появяват необичайните истории на местните светци. Като св. Белай например, който преди да стане светец, бил просто канибал, или св. Текле Химанот, който решил да прекара живота си на един крак и другият, свитият крак в един хубав момент отлетял. Стенописите в църквите са наивистични, в много ярки цветове. Богородица, Христос и всички светци са мургави, със семитски черти и ситно къдрави коси, а Светата Троица се изобразява като трима побелели мъже с бастуни.

Самите църкви често са кръгли и по-голямата част от вътрешността е заета от второ квадратно помещение - олтара, до който достъп имат само свещениците. В него се съхранява копие на Кивота с десетте Божи заповеди, което по празниците се изнася навън заедно с други реликви. Кивотът играе важна роля в местната църковноисторическа традиция - нещо нетипично за другите християнски църкви, и етиопците смятат, че оригиналът (да, да, онзи същият от "Индиана Джоунс") се намира в северния град Аксум, но за него - по късно. На влизане в църквата трябва да си събуеш обувките. В самата църква мъжете и жените стоят разделени и когато се молят, подобно на мюсюлманите падат на колене и целуват пода. Богослуженията често са съпроводени от глух ритъм на африкански барабани, които са и единственият музикален инструмент, който се допуска в църквата. Някои се смятат за недостойни да влязат в църквата и затова се молят пред портите, на двора или пред оградата.

Бахир Дар

Първият град, в който отиваме, е Бахир Дар - на северозапад от столицата Адис Абеба, на брега на езерото Тана. Стигаме дотам с малко витлово самолетче, защото пътищата в страната са лоши и пътуването по суша отнема цяла вечност. Самолетният транспорт обаче е много добре развит и сравнително евтин, въпреки че полетите често закъсняват.

Напускаме летището по черен път. Виждаме изоставен бронетранспортьор, след малко и танк. През целия ни престой на очи се набива доста силно военно присъствие, особено около летищата. Пътят върви покрай каменисти ниви, сред които са разпръснати кръгли глинени къщички със сламени покриви и ниски каменни зидове. Подминаваме група боси мъже с големи дървени тояги на рамо. Водачът ни Мохамед ни обяснява, че тоягата е знак за зрялост. От време на време тоягата е заместена от пушка или калашник. Настигаме и група жени - някои носят бебета в цедилки на гърба си, други мъкнат големи вързопи, трети се крият от слънцето под избелели черни чадъри. Колоната се сгъстява. Отиват на съботния пазар, обяснява Мохамед. Водят агънца, козлета, мулета и магарета.

Влизаме в града. Къщите са ниски, с тенекиени капаци на прозорците, боядисани в най-невероятното синьо, зелено, розово или лилаво. Въпреки мизерията навсякъде е учудващо чисто. Виждаме и самия пазар - народ, животни, остри миризми, викове, пазарлъци, клечащи хора пред купчинка лук, четири-пет моркова, тухли сол, малки глинени гърненца за варене на кафе, тенекия олио, купчинка тамян... Някакъв друг, предмодерен свят - ужасяващо беден, но същевременно и живописен, екзотичен, дори пасторален, в който няма пластмаса и всичко е направено ръчно от местния ковач, грънчар или тъкач, свят, в който децата се сбиват за празната ти бутилка от минерална вода...

Бахир Дар е разположен на брега на езерото Тана - етиопската Света гора. Наемаме лодка и потегляме да изследваме манастирите, разпръснати по многобройните острови. След тричасово пътуване стигаме да остров, на който не се допускат не само жени, но и никакви животни от женски пол. Оставам на кея и докато чакам останалата част от групата да се върне, към мен се приближават няколко монаси. Изпълнени са с любопитство и бързо установяват контакт - единият говори развален английски. Питат ме откъде съм, България не им говори нищо. Единствените европейски страни, за които са чували, са Гърция и Рим! Знаят обаче, че папата е умрял и че са избрали нов. Чували са също и за Израел. Обясняват ми, че арабите са богати, защото имат петрол и че някъде далеч на юг живеят и богати негри. Карат ме да им прочета какво пише в туристическия справочник за техния манастир и са потресени, когато разбират, че той е едно от най-светите места в Етиопия. А той е толкова свещен, защото в него, между другото, се пазят седем-осем мумии на разни царе от XVI-XVII век, десетина златни корони, стари ръкописи, кръстове и дрехи. Държат ги в глинена колиба. Короните и средновековните ръкописи са в обикновен дървен шкаф с катинар. Надяват се ЮНЕСКО да даде пари за стъклени витрини. През следващите дни посещаваме безкрайно много църкви и манастири и навсякъде дружелюбни монаси ни показват разни невероятни съкровища - огромни кръстове от масивно злато, корони, потири и мощи на светци - изваждат дебели евангелия от XII-XIII в., прелистват ги, целуват рисунките и ти подават да пипнеш страниците от козя кожа.

 В тази страна понятието "историчност" има друго измерение, там историческото наследство не е част от историята, а от ежедневието, предметите се ползват по предназначение - по време на служба се чете от средновековните евангелия, бият се барабани, направени през XVI в., а кандилото опушва древна икона на най-големия местен зограф. Между другото Етиопия съвсем официално си е в миналото - в момента там е 1997 г., защото тя е една от последните страни в света, която не е сменила Юлианския календар с Григорианския. Освен това денят се измерва "по турски" - т.е. 0 часа е в момента на изгрева на слънцето, който на тази ширина е винаги в 6 сутринта и съответно 12 часа е по залез в 6.

Планината Симиен

Тръгваме на тридневен преход с мулета в планината Симиен. Съпровожда ни охранител с калашник. Срещу разбойници и диви зверове, обяснява Мохамед, който го е наел. След уморително шестчасово изкачване и среща със стадо павиани стигаме до лагера - гола поляна на 3200 м с глинена колибка със сламен покрив в единия край и нашите палатки в средата. Мохамед казва, че се е погрижил за храната, но никой не е подготвен за това, което следва. При пристигането ни от колибата като джин от бутилка излиза най-черният негър, когото съм виждала, облечен в ослепително бяла престилка, ухилва се и казва: "Добре дошли. Ще сервирам вечерята в седем. За десерт ще има крем-карамел." През нощта любопитен чакал обдушва палатката ни. На следващия ден покоряваме някакъв връх от близо 4000 м, където откриваме купчинка кости и камъчета. Магии, лаконичен е Мохамед.

Великден в Лалибела

Няколко дена по-късно пристигаме в Лалибела, за да посрещнем Великден. Градът е основан през XIII век от цар Лалибела, който, когато мюсюлманите завзели окончателно Ерусалим, решил да даде на народа си свое място за поклонение и издълбал във вулканичното плато река Йордан (в която вода, разбира се, няма) и на двата и "бряга" изсякъл - със съдействието на ангели - зашеметяващи скални църкви, свързани помежду си с лабиринт от проходи. Към църквите се стичат тълпи мъже и жени, с татуирани по лицата бради и кръстове, загърнати в бели шалове, деца, старци, болни, здрави, недъгави. Двама мъже носят носилка с лежащо тяло, увито в бял чаршаф.

Църквите са претъпкани, хората седят, лежат, стенат, усмихват се, мръщят се, молят се - в двора, във вътрешността, по ъглите, в проходите, в нишите, издълбани в стените... Навремето в тези ниши живеели отшелници, често умирали в тях и в някои все още има мумифирани тела, въпреки че напоследък властите ги прочистват. Задух, смрад, налягали тела, рояци мухи и монотонни молитви, които огласят района от високоговорители - всичко се слива в някаква мистична раннохристиянска картина, която знаеш, че не би могла да съществува никъде другаде, не и в нашето време. Тук християнството не е културно наследство, не е философия, а просто вяра.

Кивотът

Последната ни спирка е Аксум, малък и спретнат град близо до границата с Еритрея, средище на древната етиопска цивилизация, който може да се похвали с няколко древни предхристиянски обелиска - единия току-що върнат от италианците, а другия забележителен с това, че изобразява девететажна сграда - дузина гробници плюс дворец на Савската царица. Обикаляме всички забележителности със заинтересувани изражения, но сетивата ни вече са притъпени и вътрешно мечтаем за студена бира ("Св. Георги") на терасата на хотела с изглед към града. Посещаваме историческата сбирка на местния музей и разглеждаме дежурните реликви на местната църква - четири златни царски корони, една сребърна и една със скъпоценни камъни, този път в жълт метален шкаф на двора. Когато вече си мислим, че сме поели дневната си норма от история, водачът Мохамед се обръща към църквата и тържествено обявява: "А сега... Кивотът". Посочва ни безличната постройка в зелено дворче с оградка и ни разказва как Кивотът дошъл в Етиопия през Египет, как един монах влиза веднъж в годината при него да го наглежда и как това задължение е доживотно. Кимаме учтиво. И какво, значи няма да ни пуснат да го видим, питам. Не, поклаща печално глава. Ами хубаво тогава. Значи, казваш, и аксумската бира също не била лоша, а?