Никоя предизборна кампания досега не е произвеждала толкова обидени. В сряда беше денят на ОДС, когато четирима наведнъж обявиха горчилката си. В четвърътк епидемията не подмина и НДСВ: кметът на Сливен Йордан Лечков обяви, че се отказва от водаческата позиция в царската листа и издума тежки думи по адрес на управляващата партия. Пукнатина се появи и в наглед монолитната структура на ДСБ: бившият вицепремиер и настоящ депутат Петър Жотев обяви, че напуска парламентарната група и става независим. Навярно до 25 май, когато ще станат известни окончателните списъци, ще има още обидени и още напуснали, а някои и пребоядисани. Всичко това може да бъде описано, разбира се, като лични драми в политическия процес. Само че няма да е достатъчно, доколкото драмата е и в самия процес. Деформацията му е очевидна по всички посоки - колкото е нелепо някой да смята, че веднъж влязъл в парламента, там трябва и да се пенсионира, толкова нелепо е и всеки срещнат да стане депутат. Конституцията дава права, а културата - чувство за мярка. Няма ли я една от двете предпоставки, моделът неизменно ще е уродлив. Сегашната драма с листите е просто едно от проявленията му, без значение чия е вината за един или друг конкретен случай. Оптимистичната гледна точка върху всичко това би трябвало да е, че най-отблъскващото в т.нар. политически процес е и най-обективно, което ще рече и заслужено. Опитните баби в такива случаи казват, че едно нещо трябва да се заплете докрай, за да започне да се разплита. Поетите - че преди да съмне, е най-тъмно, прозаиците - че нормализацията може да започне, когато ненормалността стане тотална. В България правим каквото можем поне по последното условие, проблемът е, че никой не може да изчисли колко време и колко още мандата можем да изкараме "на ръба".