В последния ден на 38-ото Народно събрание през 2001 г. беше приет Закон за занаятите. Добър или лош, той беше плод на дълги преговори и дискусии, както и на помощ от страна на германските занаятчии. Законът си постави нелеката задача да регламентира най-сетне прекъсната традиция на занаятчийството у нас и да го подготви на практика за влизането ни в Европейския съюз.

На днешния празник на занаятчиите Петровден, четири години след приемането на закона, е логично да запитаме къде е българското занаятчийство и успя ли то да възроди забравения еснафлък и неговите традиции.

В приложение № 1 към чл. 3, ал. 1 от закона са изброени 129-те занаяти, разделени в двете групи - от тези в областта на строителството, през електротехниката, дървообработването, шивачеството, производството на храни, здравните и хигиенни услуги, медиите, стъкларството и керамиката до народните художествени занаяти. Всеки, упражняващ един от тези занаяти, е длъжен да докаже своите умения, за да може в крайна сметка, така както е в Европа, да упражнява своята дейност. Майсторското свидетелство като легитимен документ е същевременно и гарант пред потребителите на услуги и стоки за качеството им и тяхната безопасност.

Наред с това законът регламентира и т.нар. занаятчийско обучение - пътя на чирака и калфата до заветния майсторски изпит, което е и опция на професионалното образование, допълнително подплатено с повече практика в реални производствени условия.

Естествено проблемите около прилагането на закона не са малко. На първо място това е регистрирането на майсторите, калфите и чираците в Регионалните занаятчийски камари. До края на 2002 г. бе гратисният период, в който се подаваха документи в областните управи и със заповед упражнявалите определен брой години дадена професия бяха вписвани в Регистъра на майсторите. От 2003 г. обаче всеки занаятчия трябва да се яви на изпит, след успешното полагане на който би могъл да бъде вписан като майстор. Уви, все още са малцина онези, които спазват изискването на закона, успокоявайки най-вече себе си, че има време.

По-голямата част от занаятчийските предприятия са малки и средни фирми, които изпитват големи трудности, особено по отношение на кредитирането, макар че напоследък се предлагат различни банкови продукти. За съжаление голяма част от предприятията все още са в сектора на сивата икономика и с това допълнително затрудняват собственото си кандидатстване за кредитиране. Законът за занаятите цели от друга страна точно това - излизането на светло на колкото се може повече стопански субекти. Облекченията за тях обаче не са много, продължава и практиката обект на проверки от контролните органи да са предимно изрядните. А законодателят не е предвидил санкции и наказания от страна на камарите, макар че в Закона за занаятите има по-скоро пожелателен текст за контрол от страна на камарите върху качеството на занаятчийските услуги.

В много страни съществуват регламентирани законово правила за вноса на занаятчийски изделия, а самите сдружения и браншови съюзи играят важна роля при определяне на националната политика по отношение на туризма и културата. Само за пример, занаятчиите в съседна Турция и малките и средни предприятия, са около 4 милиона и съставляват около 98 на сто от общия брой предприятия. В добавка - това са 26.5 на сто от БВП, 76.7 на сто от работодателите и 38 на сто от инвестициите в страната. Подобно е положението и в страните от ЕС.

Имайки предвид европейското законодателство в тази област, може да се каже със сигурност едно - и у нас занаятите не само ще продължат да съществуват, но се очаква и най-сетне да се сложи ред в пазара на предлаганите стоки и услуги в малките и средни предприятия, фризьорски салони и ключарски ателиета. Впрочем и всички ние като потребители трябва да придобием коренно различна култура, която да ни позволи да търсим правата си и да избираме онези, които са доказали майсторлъка си. Най-малкото, за да сме защитени.

* Регионална занаятчийска камара София www.rzk-sofia.com