Здравей, мила ми приятелко,

Отдавна не сме си писали. Извиненията ни са все едни и същи, банални при това - много работа, малко свободно време. Е, нека сега оставим работата настрана, за да ти разкажа вълненията си през последните няколко дни. Какви, мислиш, са те? Притеснително прозаични, свързани с последните парламентарни избори. Сигурно си прочела - вестниците "Монд", "Либерасион", "Фигаро" най-вероятно са отделили по някоя невзрачна колонка за случилото се в България.

Едва ли, ако преди 4-5 години някой ме беше попитал дали съжалявам, че съм избрала да се върна в България, след като завърших висшето си образование в чужбина, щях да изпитам колебание, преди да отговоря лаконично, но решително НЕ. Тогава (2001, току-що завършила и завърнала се в България след 6-годишен престой в чужбина) с нестихващ ентусиазъм непрестанно повтарях, че страната ни е прекрасна и се радвах на демократичния порив, който до този момент владееше т.нар. дясно пространство. Сега обаче се улавям в колебливост и едва ли съм толкова убедителна пред самата себе си в този отговор.

Негодуванието и възмущението на избирателя като че ли започна още по време на предизборната кампания. Трябва да признаем, че за първа година се усещаше истинска предизборна атмосфера. Факт е също така, че този път тя надмина всякакви приемливи за човешкото око и психика граници. Навсякъде всичко е облепено с плакати до такава степен, че грозотата преминава в уродливост. Защо в другите държави е възможен по-цивилизован подход и защо те могат, а ние не?

Безчинствата по време на кампанията бяха големи. Оказа се, че гражданското общество не било достатъчно мотивирано да изпълни своя граждански дълг и да гласува, затова правителството реши да му спретне томбола за повишаване на избирателната активност. Малко след това четем недоумяващите коментари в чуждата преса, че "който гласува, може да се надява ако не на по-добро правителство, то поне на нова кола, на телевизор или компютър". Изглежда съмнително дали така ще успеем да спечелим уважението на европейската общност, към която толкова много се стремим да се присъединим. Ти сигурно се чудиш дали лотарията е имала успех?! Не, лотарийният трик бе истински крах и избирателната активност на тези избори беше рекордно ниска от 1990 г. насам. Слава богу, че достойнството на по-голяма част от избирателите надделя над хазартната тръпка за спечелване на някоя несимволична награда. И все пак някакви си 700 000 души се регистрирали за участие. Как ти звучи това? Гласуваш за бъдещето на страната си или изпробваш късмета си?! Все едно да превърнеш казино в Монте Карло в предизборен щаб. Само крупиетата липсваха.

Идеята за повишаване на избирателната активност надхвърли още повече допустимия културно-естетски тон. Едва ли има сила, която да те накара да преодолееш своето смайване пред следния кадър: хубава млада жена кандидатства за работа. Изведнъж от устата й чуваш арогантен мъжки глас, произнасящ скандално нецензурни изрази. Какво мислиш е посланието? Не трябва другите да говорят вместо теб, затова гласувай, важно е!

След една подобна предизборна кампания желанието ти да се впуснеш в по-нататъшните изборни страсти е близо до точката на изпаряване. Мъничкото останала надежда все пак ти дава сили да проследиш изборната нощ и последвалите я анализи и коментари. Резултатът от изборите е забележителен поне по две причини. Едната е, че в парламента влизат седем партии, нещо непознато за най-новата българска история, а втората е появата и неочакваният успех на крайно лявата националистическа партия "Атака" (представи си нещо като Националния фронт, знаеш добре за какво става въпрос. Лидерът й малко напомня на Льо Пен, но в гротесков балкански контекст. Помниш сигурно по време на президентските избори 2002 г. във Франция каква беше атмосферата и с какви думи се изразяваше реакцията на френските медии: удивление, ужас, шок, катастрофа...). Дали обаче появата на подобен феномен в Източна Европа и по-точно на Балканите е възможна за сравнение със стабилните европейски демокрации?! Дали има достатъчно силна политическа воля за овладяване на такива крайни течения. Песимистично звучи твърдението, че подобна формация за по-малко от две седмици успя да събере стряскащо повече гласове, отколкото ОДС или ДСБ. Означава ли това, че лидер като този на "Атака" има значително повече влияние, отколкото лидерите на утвърдилите се вече 15 години десни политически партии? Очевидно голяма част от хората се оказаха лесно манипулируеми. Изглежда, е по-примамливо, ако не и по-лесно, да гласуваш за популистки лозунги, отколкото за смислени политически платформи. Дали трябва да го отдаваме на наличието на протестния вот и на разочарованието на хората от последните няколко управления? Едва ли. По-скоро е абсолютна неспособност за размисъл от последствията на подобен феномен. Вот, подтикнат от повърхностен емоционален порив, от криворазбран патриотизъм, неподплатен с никаква идейна аргументация и конкретна програма. Вот, който не може да бъде оправдан.

Да не си кривим душата - партии като ОДС и БНС например не ни предлагаха нищо конкретно. Избирателят с право предпочете послания като увеличаване на доходите, повишаване качеството на образованието, здравеопазването. В това време какво чувахме от ОДС? Те ни говореха за социалистите като представители на бившата комунистическа партия, за това, че трябва да попречим на създаването на правителство на БСП. Ако подобни призиви са звучали разпалващо, мотивиращо и адекватно в началото на 90-те години, сега те вече са анахронизъм. Що за предизборна цел е да си пръв в дясното пространство и що за гордост е, че по резултат си първа сила вдясно?! Това е, което предимно се изговаряше в следизборната нощ от видимо притеснените и неудовлетворени лидери в дясното пространство. С право избирателят не толерира подобна цел.

Не е ли за възмущение, че десните партии са загубили много повече гласове през последните четири години, отколкото по време на тяхното управление през 1997 - 2001 г.? Те си позволиха да разбият демократичната кауза на фона на личностните лидерски противоречия. Редно би било една партия, преди да разрешава държавническите въпроси, да реши собствените си вътрешни проблеми, за да може да предложи желаната от избирателите сигурност, стабилност, увереност, сила и стремеж за развитие. Е, те си осигуриха тази възможност: и през следващия парламентарен мандат ще имат достатъчно време да свикват национални конференции, да анализират изборните резултати, да обсъждат оставки на ръководствата. Да се надяваме, че ще съумеят да надхвърлят личните интереси в името на синята кауза, която крепеше толкова много хора през последните 15 години.

Ето такава беше картината на нашите избори 2005 г. И все пак не съжалявам за избора си да се върна в България. Остава ни само да си пожелаем на следващите избори да гласуваме с увереност и достойнство, както и с вяра в способността на държавата да ни предложи нормални условия за развитие.

До следващите избори,

Рада

*Рада Смедовска-Тонева завършва право през 2002 г. в Университета по право и политически науки в Клермон-Феран, Франция. От 2002 г. работи като координатор в Правна програма на Институт "Отворено общество" - София. Има публикации на български и френски език в областта на конституционното право. Текстът е публикуван и в електронното издание "Политики" на институт "Отворено общество".