По-рано този месец се навършиха 50 години от първия концерт на Rolling Stones, което стана причина за нова вълна на книги и изследвания около преплетената и изпълнена с обрати история на групата. Една от тях е "50 години Rolling Stones. Погледи отвън и отвътре, част 1" на живеещия в Лондон швейцарски журналист Хаспетер Кунцлер.

Той се е срещал с някои от членовете на групата, а кариерата му, простираща се в над три десетилетия, включва още интервюта с Depeche Mode, Роджър Уотърс, Лу Рийд, Ленърд Коен, Пол Маккартни и Ринго Стар, Слаш, Faith No More, Eминем, 2pac, режисьорите Бернардо Бертолучи, Тим Бъртън и Питър Джаксън, актьорите Антъни Хопкинс, Джефри Ръш и Робърт Дауни -младши, поетът Алън Гинзбърг, а разговорите му включват дори интервю с Асоциацията на гей феновете на футболния клуб "Тотнъм". Той също така е писал биографична книга за Майкъл Джексън, която излиза малко преди смъртта му и става бестселър в Германия. В продължение на няколко години води шоу по Би Би Си, а сега по швейцарската радиостанция DRS.

В интервю за "Дневник" Ханспетер Кунцлер разказва за актуалната си книга, както и за срещите си с някои от най-известните фигури в музиката.

- Да, Rolling Stones са голям фактор в живота ми още от малък. Спомням си как в края на 60-те медиите писаха за гостуването им в Полша и значимостта, че те правят концерт в Източна Европа. В рамките на същото турне те посетиха Цюрих и предаваха концерта по телевизията. Те свириха в зала с изцяло седящи места, което се оказа крайно неподходящо – публиката напълно полудя, разруши цялото място, а родителите ми бяха ужасени, докато аз бях невероятно впечатлен. Така се започна, а и мисля, че ранните им албуми, особено Their Satanic Majesties Request (1967), е напълно актуален и сега. Първата част на книгата ми се съсредоточва именно върху този начален период в историята им.

- Книгата се фокусира повече върху реакциите на медиите към тях, статии, редки и непубликувани интервюта и снимки, репортажи, така че няма много разкрития тип "кой с кого е спал", макар че това в техния случай си е доста интересна тема. Това, което може би ме изненада, е как цялото поколение групи от 60-те се реализира във Великобритания, без да има особена основа за това. Тогава обществото е много свито, атмосферата е сякаш сива, така че налагането на рокендрола, появата на тези необуздани групи е като реакция срещу масовите настроения и британския консерватизъм. Особено Rolling Stones, които са толкова нетипичен случай и толкова освободени в музиката и поведението си. Изненада ме и колко трудно беше да достигнеш до истината за някои твърдения, тъй като след 50 години дори самите Rolling Stones не могат да си спомнят някои събития - като например първия си концерт. Понякога просто трябва да приемеш, че истината и митовете са се слели безвъзвратно.

- Мик Джагър е напълно естествен човек въпреки маските, които понякога си слага, за да привлича внимание. Спомням си как преди около 30 години бях на пресконференция в църква, на която излезе все едно е на концерт и използва масата за подиум. От забраната да се снима в църкви нито един от фотограф не се беше осмелил да насочи обектива си към него и този случай остава малко известен. Интервюирал съм Чарли Уотс, който понякога може да изглежда малко дистанциран, но изведнъж става изключително топъл и общителен човек, когато заговори за джаз – може да говори за това с часове. Имах и приятна среща с Бил Уайман (член на групата между 1962-1993).

- Не притежавам нито Kindle, нито iPad, но въпреки това смятам, че това е перфектният вариант тази книга да бъде прочетена. В книжен вариант тя би се простирала в близо 1000 страници, което означава, че ще дистанцира много хора заради обема си, а тези, които ще се чувстват задължени да я прочетат от началото до края, може да се изгубят и да се откажат по някое време. В електронен вариант най-бързо и лесно тя може да се прочете и човек може съвсем безпроблемно да пътува из времето. Има и финансова страна – уреждането на правата за всички споменати статии и интервюта в нея за публикуването на хартия струва толкова много, че книгата сигурно нямаше да излезе.

- Атмосферата днес е много различна и много трудна за младите. През 60-те, 70-те и 80-те рокендролът беше музика, която се асоциираше изцяло с тийнейджърите, докато по-късно се оказа, че тя остава с хората и сега дори можеш да видиш 70-годишен човек на някой фестивал. Получава се така, че изведнъж публиката започва да сравнява и да е по-критично настроена към новата музика, а преди не е била, тъй като не е имала толкова дълга памет за това, което се е случвало. Много хора сравняват новите и старите изпълнители, но според мен няма проблем да заемаш определени влияния от групи като The Beatles и Rolling Stones, стига да ги преработваш в нещо собствено, а не да създаваш някаква имитация.

- Част от новите групи са наистина готини – особено Yeasayer и Animal Collective, които интервюирах наскоро. Може би най-интересните ми срещи са били с Мориси, който често казва неща с целта да те провокира, но същевременно и да те замисли. Получи се интересно интервю, тъй като не бях съгласен с нито една негова гледна точка.

- Преди Ейми Уайнхаус да бъде световноизвестна, малко преди издаването на първия й албум, имах интервю с нея. Дойдох навреме, тя закъсня с 15 минути, а после в продължение на половин час крещеше по телефона, затваряше, набираше отново и пак викаше. Не издържах и си тръгнах. Дейв Гахан от Depeche Mode ми остави впечатление за доста арогантен и груб човек. Веднъж си говорих и с една голяма поп звезда, чието име вече не помня, но беше просто ужасно (тук се опитваме да открием коя е, като минаваме през различни имена в следващите минути. По всяка вероятност името, което Кунцлер се опитва да си спомни, е това на Марая Кери). А Еминем заспа по време на интервю. Както си говорихме, просто килна на една страна и трябваше бодигардът му да го събужда.

- Да, това е въпрос, по който често мисля. Някои наистина се изгубвату докато са под прожекторите. Веднъж директорът на една много голяма музикална компания ми беше казал, че ако групата стане световноизвестна от първия си албум, всички стискат палци тя да се провали с втория си, тъй като колкото по-успешни станат, толкова по-трудно ще се работи с тях. A братята Галахър от Oasis бяха казали нещо много интересно по време на мое интервю с тях: ако не искаш жълтите медии постоянно да те следят, просто се дръж нормално. В пика на известността им през 90-те те решиха сами да пазаруват до близкия магазин и след като феновете на няколко пъти ги обграждаха, изведнъж всичко спря и се успокои. Живея до Ноел Галахър и всеки наоколо знае къде той прави сутрешния си джогинг, но никой не го притеснява. Винаги ми е смешно, когато някой върши всякакви лудории, а после се оплаче, че няма лично пространство.