Пропагандата стана често занимание на хората от властта. Нищо чудно - похватът се използва, когато доверието към управляващите започне да се стопява и когато техни намерения предизвикват съпротива.

Пропагандата е оръжие, което удобно ляга в ръката на министър, депутат или кмет. За управляваните обаче проблемът с нея е, че обръща технологията на управлението. Вместо пътят на решенията да върви отдолу нагоре, като по стъпалата  се съгласуват интересите на различните групи, съществуващи във всяко модерно общество, пропагандата цели да убеди отгоре надолу гражданите в еднолично взети решения, от интерес за властта и близките до нея.

Политиците у нас не разбират, че занаятът им е по-близо до хомеопатията, отколкото до хирургията. Затова се

които в техните очи са направо тумори. Вместо да предизвикат оздравителни процеси, като стимулират организмът сам да си изгради имунитет, те се опитват да изрежат неудобните и пречещите им части.

Нека си припомним, че към скалпела без колебания е посягал Сталин. Щом изпита подозрение към човек, група или дори цял народ, той направо ги отстранявал. А останалите групи били подлагани на пропагандна лъчетерапия. Резултатът е трайни увреждания на обществения организъм.

Модерната партийна демокрация обаче работи по съвсем различни правила. Когато правителството даде повод за недоверие или съмнения, обществото упражнява контрол, гражданите протестират с идеята да коригират правителството. Както при хомеопатията,

и поправя нарушените функции в органите властта. Както се случи след протестите срещу промените в закона за горите.

Имаме и актуален пример за пропагандна лъчетерапия -  прочитът, който разноцветните български политици правят на евродоклада. Тъй като от него научаваме, че най-големият проблем и в съдебната система, и по принцип пред българския демократичен преход е липсата на доверие, всички политици вкупом се хванаха за изпитаното оръжие. Управляващите се фиксираха в оценената от Брюксел политическа воля, без да се задълбочават повече. Опозицията с рефлекса на хирург поиска недоверие на правителството, макар изобщо да няма за цел да прави операция. Сборът от тези действия е засилена обществена апатия към политическата система с перспектива отлив на гласоподаватели, който обикновено се компенсира с купуване на гласове и корупция.

На този фон протестите остават последната капчица надежда, че системата ще се промени. 

Апатията и недоверието не са местно явление, както и новите форми на спонтанна демокрация, като самоорганизиращите се демонстранти чрез социалните мрежи и изобщо чрез интернет.

Защо спонтанната демокрация е полезна за политическата система, и може ли

При какви условия?

Първото, което трябва да разбере властта, е простият факт, че протестите и всички форми на спонтанна демокрация осигуряват социалната енергия, задължителна за всички реформи и развитие.

Въпросът е искат ли политиците реформи и развитие? Искат ли да са в диалог с хората?

Групите, сформирани онлайн или на улицата, са шанс политиците да влязат в допир с интересите и очакванията на гражданите и предлаганите от тях решения на проблеми, което иначе все по-трудно им се отдава. Партиите не успяват да споят общество, защото не схващат, че то не се дели на големи класи, а на спонтанни групи с динамично отношение към отделните политики. Единственото поле, където техните интереси се сблъскват, за да се обобщят, впоследствие в общи позиции, е интернет и понякога - улицата.

Типичен пример за описания механизъм са протестите против Закона за горите. Чрез интернет и социалните мрежи екозащитници, планинари, скиори... и просто граждани, успяха да се превърнат в група. Съществено е, че протестиращите поставиха въпроси, които надхвърлят техните специфични интереси. Това бяха сакралните въпроси, свързани с доверието към управляващите:

 

Има ли прозрачност на изработване на правила и решения?

 

Има ли баланс в закона? Чии интереси накърнява и чии обслужва?

Това изглежда да е и

- за да отговорят на тези въпроси, политиците нямат друг избор освен да въведат правила за прозрачност на всяко едно стъпало от държавния апарат.

Схемата за създаване на доверие не е сложна, просто трябва управлението да се доближава до гражданите, като създава условия за прозрачност, които отговарят на трите въпроса.

Например, по-полезен от закона за отнемане на имуществото, придобито от престъпна дейност и корупция, който е пропагандистки и цели да изреже болните части постфактум, би бил закон за лобизма - превенция срещу корупцията, ваксина която създава доверие. Както се казва, което не те убива те прави по-силен.

Първоначалният вариант на Закона за горите бе оспорен от обществото, именно защото не отговори категорично на нито един от трите въпроса. Впоследствие, коментарите бяха, че зад него стоят не какви да е интереси, а скрити лобистки. И пак посягане към скалпела. Първоначалните опити на някои министри за пропаганда само влошиха ситуацията. В крайна сметка възвръщането на диалога и адекватната реакция на управлението успешно върнаха част от загубеното доверие. Нали за танго и дебати трябват поне две страни.

Благодарение на протестите се намери балансът в закона и се достигна до компромис, според който и ски инвеститорите да могат да си подменят съоръженията. Това е то модерна демокрация, в която и вълкът е сит, и агнето е цяло. Пътят от диктатура и преход чрез шокова терапия към демокрация и гражданско участие.

Рационалният извод е, че спонтанната демокрация действително работи в полза на обществото, когато управлението го позволява. Т.е. когато само се откаже от остарелите пропагандни техники. Формите на спонтанната демокрация премахват нуждата от енергоемката пропаганда и осигуряват на управлението обобщени граждански интереси и готови позиции. Така отпада и задължението му да убеждава гражданите за реформите. Така и системата може и да заработи.