Миналото лято в нашата квартална градинка се засели клошар. Снабди се със съответния инструментариум и заживя на една от по-сенчестите пейки.

Децата от квартала не бяха много готови за подобно съжителство и започнаха проучващи контакти. Познанието тръгна с откритието, че "този интересен човек" има име, и че той се храни с по-различни неща. Установено беше,че той живее на открито, което породи сериозни дискусии в семейните общности относно живеенето по този начин и емпирично-познавателния дискурс на тази парадоксална за градските жителчета ситуация.

Почти всеки ден в "градинката", която има статут на форум, за тази част на квартала, усилено се дискутираха различно оцветени теми, вариращи от преглед и препоръки за ефективните лекарства против въшки, до Джънис Джоплин и Керуак и техните последователи по времето на бай Тошо, както и влиянието им за формирането на общността в къмпинг "Градина".

Така децата в кратки срокове придобиха визуален опит как се пали огън, как се аранжира място за почивка от кашони и други авангардни технологии на оцеляването пропуснати от българската образователна система.

Всеки ден имахме кратък отчет какво е направил, какво е казал, как са му дошли на гости други клошари. Нашият нов съсед стана толкова известен, че му посветиха репортаж в един вестник, редакцията му е близо до градинката, а и през лятото знаете как е с темите.

Идилията продължи до есента. Естествено температурите паднаха и децата попитаха къде ще живее този човек? Запитах се и аз, макар, че в някои отношения ме дразнеше, защото ми показваше в лицето другата страна на живота, която исках да забравя. Замислих се дали да не предприема някакви стъпки да го настаним този човек някъде. Дори "пуснах връзки" тук там.

Есента настъпваше както си знае, аз всеки ден минавах с колата покрай "мястото" и денят ме поемаше с разтворена миризлива уста. Забелязах, че на връщане се опитвам да минавам по ДРУГИЯ маршрут. Беше ми мъчително да го видя отново, защото съвестта ми напомняше, че съм поел ангажимент пред себе си. Чаках отговор от съответните органи, един път се "отчетох" с шише ракия – приета с леко равнодушие. Оказа се, че не съм само аз ракийкоприносител. Оказа се, че има и други спонсори, които минават по маршрута и оставят кюфтета и лютеница /кой не знае ,че клошарите обичат ракия и кюфтета с лютеница/.

Есента ронеше листата и изобщо си вършеше есенните работи, обществото си живееше. Във вестниците некролозите станаха повече. Есенните капии и корнишоните кротнаха по бурканите в очакване на предстоящите тежки трапези… Градската естетика се оцвети с коментари за цената на карфиола и пръхкане на огнени чушкопеци.

Един ден, тръгвайки на работа, се респектирах от високото насищане с представители на реда в градинката. Спрях и попитах "органите" какво става?

Отговориха ми, че нищо толкова страшно не е станало. Реализира се "изнасяне" и "действия по събиране на доказателства около ситуация с летален изход".

Всъщност клошарят беше умрял. Съвсем малко, леко летално и то от коктейла "Северно сияние" – ракия и студ под нулата.

Натиснах газта и нещо се скъса. Така скъса се!

На другата сутрин след като преспах бях като нов. Трите бързи, профилактични, с шопска салата, добра вечеря и детска глъч бяха свършили своята работа. Това наричаме "славянска изтривачка". Мъка, мъка, плач, три ракии, и след това сме готови за ново катерене. Подходът е шлайфан с поколения.

Децата отдавна вече не играеха в градинката и "събитието" се изхързули някъде в страни от вниманието им. Беше време за по-важни неща, като домашни, писма до Дядо Коледа и поредната мания за събиране на капачки от пликове със миризлив снакс.

Заминах в дълга командировка. Работата ме повлече с охотата на мъркаща котка.

В края на месеца, на връщане от работа, забелязах, че започнах да минавам отново по маршрута, който неволно отбягвах заради клошаря.