Maybe? She really did. Ако някой се беше съмнявал, че британската група Maybeshewill (от англ. може би тя ще) ще накара целия Mixtape 5 да скача под звуците на специфичния им пост-рок, то вече всички знаят: не може би, а тя определено ще.

Като се има предвид, че Maybeshewill са известни с необузданото си емоционално поведение, това наистина беше тежка, но забавна задача.

Въпреки че пост-рокът е стил, в който често има медитативни и повтаряеми мотиви, британците успяха да запалят искрата дори в онези, които не го очакваха и да задържат публиката на нокти до последното парче. Енергията им зарази всички. Дори и онези, които стояха сравнително резервирано в началото, накрая викаха и скачаха наравно с другите.

Групата изглеждаше приятно изненадана от бурната реакция на публиката. Джон Хелпс дори си беше направил труда да научи "Благодаря" и не пропускаше да го използва.

Организацията беше добра, въпреки големия наплив - билетите бяха напълно разпродадени още преди началото на концерта, което беше изненада дори за организаторите от Post-Rock Bulgaria и сайта Rawk N Roll. Инициаторът на събитието и барабанист на подгряващите Mental Architects Максим Стоименов дори се извини за това, че част от желаещите не могат да влязат. 

Концертът на Maybeshewill започна с песента Opening от последния им албум I Was Here For a Moment, Then I Was Gone (2011). Благодарение на многопластовото звучене и ключовата роля на клавирите още с първата песен петимата успяха да създадат обширен пейзаж от плътен и цялостен звук. Това си пролича особено ясно при новата песен без име, която изсвириха. 

Прозвучаха доста песни от последния албум, сред които Take This To Heart, Red Paper Lanterns, както и задължителната To The Skies From A Hillside, което подготви публиката за кулминацията на концерта. Групата се завърна към първите си издания, като изсвири Co-Conspirators и енергичната Тhe Paris Hilton Sex Tape, която е още от първото им EP Japanese Spy Transcript.

От същия запис прозвуча и една от най-емоционалните им композиции - In Another Life When We Are Cats, чието заглавие e препратка към филма Vanilla Sky. Последва To the Skies From A Hillside, която държеше публиката в напрежение дори и в кратките нежни моменти, които бяха като затишие пред буря. 

Песента напомняше симфония на трудно постигнатото щастие и беше напълно в синхрон със заглавието на предходния им албум Sing the Word Hope in Four-Part Symphony (от англ. "Изпейте думата "надежда" в четиричастна симфония").

 

След еуфоричната атмосфера от края на To the Skies From A Hillside дойде последната песен преди биса: емблематичната и предизвикателна Not for the Want of Trying от едноименния албум от 2008 г. Композицията представлява своеобразен социален протест и започва със стена от тежки рифове, които напомнят бомбардировки.

Постепенно тътенът се разсея и се стигна до по-леката като звучене, но не и като емоционален заряд средна секция. В нея е използван един от легендарните в киното монолози на Питър Финч от филма "Телевизионна мрежа" на Сидни Люмет, за който Финч получава посмъртен "Оскар" през 1976 г. 

Песента чудесно успя да пресъздаде концепцията на речта от филма - особено в момента на станалата емблематична за киното реплика: "I'm as mad as hell and I'm not gonna take this anymore", която някои от феновете крещяха заедно с гласа на Финч.

Към драматичния край се добавиха и клавирите, които в комбинация с развиването на китарния риф и барабаните заразиха публиката с енергията си. 150-те човека изглеждаха като много повече заради атмосферата, а подкрепата им накара петимата да изсвирят финалните си композиции с усмивка. Докато в началото контактът с феновете беше резервиран, към края изглеждаше, че музикантите искрено се забавляват и че не са очаквали да срещнат такъв прием.

* Math rock e стил в рок музиката, който възниква в края на 80-те в САЩ. Математическият рок се характеризира със сложни, атипични ритмични структури и динамика и остри рифове.

В първото парче от биса освен тежки рифове се прокрадваха и моментни math rock* насечени части. Именно тук групата заедно с голяма част от публиката пееше своеобразния лайтмотив на творчеството си: Do we stay mute or raise our voice? (от англ. да мълчим или да извисим глас). 

Последно, но не на последно място: Подгряващото българско трио Mental Architects отново бяха на високо ниво, като оставиха впечатлението, че с всяко изпълнение стават все по-добри и енергични. Изсвириха ключовите си композиции от новия си албум Celebrations и бяха посрещнати с голям ентусиазъм от публиката, която като че ли би дошла на концертa и само заради тях.