- Беше особен човек, но всеки си има характер. Не бива характерът му да се смесва с таланта му. Той е гениален, гениален. Едва ли може по-красиво и професионално да се измисли аранжиментът на която и да било от песните "Калиманку Денку", "Пиленце пее" – всяка една е толкова различна, а Кюркчийски си е един и същ! Той беше изключително взискателен, но нямаше търпението да доведе докрай своята концепция за интерпретацията. Искаше всичко веднага да стане, в същата минута. Както го мисли, така да стане.

А в хоровете тези процеси стават по-бавно – първо трябва да научат нотите, после да улегне, накрая да мине през гласа, през сърцето... И затова през 1972 г. от БНР ми предложиха да стана хормайстор на Народния ансамбъл, защото тази работа не беше за Кюркчийски. Той е творец, няма търпение да изработи всичко. И така станахме много добър тандем.

- През 1972 г. Кюркчийски записа едни от най-известните си композиции, които влязоха в първия диск на Марсел Селие. Година по-късно той напусна хора, аз го поех за три години и записахме песните, които влязоха и в първия, и във втория диск. След това дълго време работих в Смесения хор с Михаил Милков.

През 1987 г. от БНР ми споделиха, че не са доволни от ръководството на Народния хор. Носеха се слухове, че ръководството иска да заличи хора, като пенсионира възрастните, а останалите постепенно освободи. Аз бях безкрайно възмутена от тези слухове и говорих с директора Гроздан Христозов. Казах му: "Аз познавам тези жени от 15 години, те могат, имат всички данни, които са им нужни. Просто им трябва един добър диригент."  

- Да, дотогава изобщо не се бях занимавала с фолклорни гласове. Нямах ни най-малко понятие от тях. Тогава за първи път ги чух тези жени! Бях завършила хорово дирижиране с класически профил и бях работила с академични хорове. Нямах никакъв допир до тези гласове, но още с отиването се влюбих в тях. То е въпрос на вътрешно усещане, непонятно е. А тези жени не са лесни – повечето бяха без образование, първични... Но се сработихме много добре. Кюркчийски само идваше да си каже последната дума и да чуе записите.

- Щом до днес в хора са си същите солистки още от 72-ра година и сега са около 70-годишни, тогава средната възраст е била около 30-35.

- Тогава точно поканиха хора за три концерта в Германия и аз трябваше да гарантирам пред Христозов, че ансамбълът ще се представи добре. Знаех, че могат. Записаха участието си в Бремен на плоча и жените до такава степен се бяха амбицирали, че си казаха: "Спомнете си какво беше в началото! Трябва да изпеем песните така, както сме ги записали!" И концертите минаха прекрасно. Чак тогава вече се заговори, че швейцарският продуцент Марсел Селие се интересува от нас. Той е минен инженер и идва да проучи залежите в България и Румъния. И така, ходейки из планините и полята, чува песните, вижда костюмите и е направо във възторг. Ходи с един магнетофон Nagra и записва всичко.

- Когато се връща в Швейцария, Селие започва поредица от радиопредавания с балканска народна музика, която нарича "Мистерия от гласове". От отзивите на слушателите разбира, че най-голямо впечатление им правят българските гласове. Тогава той прави първата си плоча "Мистерията на българските гласове" през 1975 г. Това е негова търговска марка, регистрирана за 50 години напред.

Втората плоча излиза през 1987 г. и първите концерти в Германия всъщност са резултат от нея. Следващата година славата расте, продажбите се увеличават и в България идва американски продуцент от Nonsuch Records. Той иска да разбере дали хорът още съществува и може да изпълни тези песни.

- Всички бяха в паника. Трябваше да възвърнем нивото на хора. Тогава отново имах дълъг разговор с директора на БНР, който ми каза: "Дора, за мен този хор вече не съществува, но ако за шест месеца успееш да го изправиш на крака, ще го оставим. От теб зависи." Много работа падна, ама страшно много. Всичко вървеше чудесно и решиха, че няма да пенсионират хора. И тогава американецът се обади. Казахме му: "Хорът е готов!" Той дойде, чу ги в студиото – жените пяха прекрасно. И направихме 20 концерта в САЩ, а преди това – 14 в Европа.

- През 1990 г. отново имахме турне в САЩ и си спомням как в Лос Анджелис дойде Марсел Селие, показа грамофончето и обяви пред публиката: "С този хор спечелихме "Грами". Оказва се, че дискът е кандидатствал и през 1989 г., но в последния момент Боби Макферин е грабнал наградата. Ние се видяхме с него и много се смяхме. Той каза: "Ако знаех, че на вас съм пресякъл пътя, нямаше да го направя. Вие сте фантастични."

- Да, нямаше как да разберем. За тази награда в България изобщо не можеше да се говори, никой друг няма такава у нас. Тогава осъзнахме какво сме направили. Всъщност всички тези песни са резултат от един многогодишен труд. Когато човек си върши работата така, той не чака някаква награда, а изпълнява професионалните си задължения. Радиото е голяма школа - всекидневен труд, 40 години къртовска работа в студиото и записи в края на всяка седмица...

- Излязохме от радиото, защото БНР и БНТ се разделиха. Директорът на БНР каза на певиците, че ако искат да работят с БНТ, трябва да напуснат. Станаха много неприятни, непредвидими промени. Тогава БНТ направиха частен хор, заимстваха актива на Марсел Селие и казаха, че това е оригиналният хор. Изобщо няколко години бяха невероятно тежки. По-късно финансовият директор на БНТ реши да назначи и другите певици. Каза: "Ще обновим хора, защото тези жени са си изкарали заплатите за пет години напред."

Затова и още не съм попълвала нови гласове в хора, защото тогава беше въпрос на идентификация. Трябваше да докажем, че сме ние. А и това са прекрасни гласове - аз не мога да се разделя с тях, за да взема други без техния опит. Но вече те самите започват да се отказват, защото виждат, че физически не издържат. А аз ги виждам - когато пеят, те живеят. Те са бойци, воюват на сцената. До такава степен са одухотворени - ако някой в публиката плаче, и те плачат, ако някой се радва, и те се радват. Има искри, електричество.