Липсващите части в уравнението изкуство + пазар + публика
"Художниците не искат да карат бели мерцедеси" и "изкуството е вечно, животът е кратък", бяха само част от изводите, които 12 личности, свързани по един или друг начин със съвременното българско изкуство, направиха след вечерната си среща във вторник, 23 октомври, на инициативата "12 стола" на Chivas Regal в пространството за отдих на Betahaus - София.
След двуседмично гласуване на сайта chivas12.bg от страната на експертите бяха избрани да застанат: Йово Панчев, куратор и артист в студио Dauhaus; Красимир Терзиев, художник и изследовател на свободна практика; Весела Ножарова, куратор и критик на свободна практика; проф. Светослав Кокалов, ректор на Националната художествена академия; Георги Колев, основател на галерия "Леседра", и Явор Попов, художник на свободна практика.
Няма колекционери на съвременно българско изкуство,
бе едно от основните твърдения, с които разговора поде Весела Ножарова, изтъквайки, че повечето колекции с българско изкуство съдържат предимно произведения на стари майстори или антики. Малцина са онези, които се интересуват от съвременни родни автори и отделят сили и средства, за да ги издирват и да инвестират в тях. Все пак се намират и такива. От разговора на масата стана ясно, че най-силни традиции в търговията с творби на съвременни автори има в Пловдив, където доста ценители отдавна имат наложени с времето навици в купуването на произведения на художественото визуално изкуство.
Оказа се също така, че почти не съществува интерес към изкуството от 60-те години - централно време за социалистическото управление, което има и своите специфични проявления в изкуството. Освен това нередки са и случаите, в които съвременното изкуство се оказва много по-скъпо, отколкото класическото такова. Тоест да купиш картина на Златю Боаджиев може да е по-евтино, отколкото да вземеш творба на Недко Солаков например.
Всички единодушно потвърдиха подкрепата си за закон за меценатството, който да дава определени привилегии и някои данъчни облекчения на хората, които отделят средства и подпомагат изкуството в България.
Липсата на големи колекции - независимо дали държавни или частни, плавно пренесе дискутиращите в една друга тема - тази за музеите и изложбените пространства. С каква база разполагаме в България и как тя се доближава до публиката? С малки изключения, концентрирани предимно в столицата,
музеите и галериите в страната всъщност са предимно тъмни, непознати и враждебно настроени към посетителите си пространства,
коментираха присъстващите. Липсва стимул у служителите им - както финансов, така и морален, който да ги кара да полагат усилия, с които да правят тези места по-достъпни за обикновените хора без извънредни познания за изкуството.
В столицата неотдавна се появиха средища като Fabrica 126, които са добър пример, който ректорът на Националната художествена академия Светослав Кокалов отдаде на свежия ентусиазъм на младите, които желаят нещата в съвременното изкуство да се развиват.
Това непременно обаче обвърза обсъждането и с темите за новите музейни пространства, които се откриват в последните няколко години от държавната администрация, без обаче в тях акцент да е самото изкуство.
"Недвижимо имущество без концепция", обобщи определението за тях Красимир Терзиев. Всички се обединиха около тезата, че нито Музеят на социалистическото изкуство, нито новият все още безименен Национален музеен комплекс, който засега неофициално е известен като "Българския Лувър", всъщност имат добре представени в изкуството лица, при все че при тях акцентът е откриването на пространства за изкуство, в които представените творби съвсем не са добре обмислени като концепция, нито като излагане. Никой не успя да се сети да е виждал или да се е запознавал отблизо с конкретна концепция и имена на автори, които ще се помещават в кв. 500 зад Галерията за чуждестранно изкуство.
Малко над 180-те кв.м площ на Музея за съвременно изкуство, открит през 2011 г. в обновената сграда на Софийския арсенал, също предизвика репликата, че това не е площ, която може да побере музей в истинския смисъл на думата. "Сградата не прави музея - колекцията прави музея", бе една от категоричните реплики.
Хората нямат разбиране за съвременното изкуство,
бе друг важен извод, който участниците направиха. Кокалов сподели, че проблемът в липсата на подобна култура сред хората е мащабен, като даде за пример, че в академията влизат можещи, талантливи и способни студенти, които имат определени творчески умения, но се случва някои от тях дори да не знаят кой е Леонардо да Винчи.
Така разговорът се обърна към намесата на държавата - трябва ли да има такава, до каква степен, в какво измерение и какъв вид. Тук мненията бяха твърде разностранни, но като че всички смятаха, че все пак абдикация на държавната грижа за възпитаването на култура и отношение към изкуството в хората има.
Някои посочиха конкретни примери от своята младост и колко малко се иска, за да насочиш вниманието на дете или ученик към изкуството: да го заведеш на изложба, да му разкажеш любопитна история, да го накараш да ти сподели какво вижда в дадена картина, творба. У нас обаче няма специализирана детска литература за изкуство и не само. Това е една от причините за зараждането на все по-голямата липса на разбиране, а след това и развиването на постоянен интерес и отношение. В този момент всички си припомниха разрушената инсталация с палатки пред НДК от програмата на Sofia Contemporary преди броени дни.
Часовете, посветени на изкуството, като музика и изобразително изкуство са твърде ограничени. Весела Ножарова сподели, че преди време е правила запитване до различни музеи в страната - в големи и малки градове. Така подразбрала, че учениците много често не се водят до такива места не поради липса на желание, а заради физическата невъзможност да стигнат до тях в рамките на един учебен час, особено в големите градове.
Липсващите части в уравнението, събиращо изкуство, пазар и култура, се оказаха твърде много и някак неизчерпаеми за рамките на два часа и приятен разговор на по питие. За толкова време обаче, макар и само на думи, за пореден път се доказа твърдението, че докато културата не стане скъп и ценен инструмент за престиж, за който държавата се грижи и към когото има нужното уважение и отношение, българското съвременно визуално изкуство ще продължава да страда от недоверието, че то не е част от европейското.