Насилието обикновено е свързано с взаимоотношенията между партньорите, когато единият упражнява власт и контрол върху другия. И от тази гледна точка то може да има много форми.

Насилието започва на емоционално ниво - когато си обиждан, омаловажаван, заплашван, когато те карат да се страхуваш. Могат да те принуждават да се съобразяваш с времето - да се прибираш под часовник, или да те държат изолиран, далеч от приятели и близки. Също да упражняват финансов контрол - да ти се дават стотинки, да контролират всички средства или да нямаш право да работиш, а да си напълно зависим от партньора си.

Друга форма на домашно насилие е манипулирането на децата - да бъдеш принуждаван да правиш неща, за да предпазиш хората, които обичаш най-много.

Всичко това са форми на емоционално и психическо насилие. Заедно с тежките обиди и страха, който изпитваш постоянно, това е много по-сериозно като поражение върху психиката и личността на човека, отколкото един физически удар. Считаме го за психична травма - това е вид нарушение на целостта на човека, която го кара да бъде много по-различен, отколкото е.

Но, разбира се, има и много тежки форми на физическо насилие.

Зависи. Най-травматичното нещо за жените е да бъдат унижавани и да бъдат карани да правят неща, които са в предела на техните възможности.

Но най-голямата психична травма - тази, която минава най-трудно - е близостта до смъртта. Ако например си преживял задушаване, силни удари, ритници и болка, но в този момент си помислил, че може и да не оцелееш - това е изключително травматично. Защото тогава човек разбира, че смъртта е много близо до него и че може да умре само за секунда. Има закономерности във вътрешния свят и има неща, които са валидни за всеки човек. Това е едно от тях.

Така е. Самото идентифициране за това, че си жертва, е трудно. Това се случва в момента, в който разбереш, че не ти предизвикваш нещата. Защото една от формите, чрез които съществува домашното насилие, е, като ти се вменява, че си отговорен за всичко, което правиш - че ти си сбъркал в нещо и затова си наказан. При тези жени стои илюзията, че всъщност могат да се поправят и така всичко ще бъде наред.

Всеки има различна мотивация за това кога да потърси помощ. Тя е в огромен диапазон от това, което наистина можеш да понесеш. Една жена би се наранила от някоя много грозна дума, друга не би понесла да я блъснат и трета би приела да правят с нея всичко, но не и да посегнат на детето й.

Така че няма някаква общовалидна граница на търпимост. Ние се опитваме да говорим за домашното насилие именно за да се премести тази граница и хората да бъдат напълно нетолерантни към него. Защото то коства достойнството на човека и неговото психично здраве, а също и застрашава израстването и здравето на децата, които живеят в такава среда.

Много е трудно за човек сам да изясни чувствата си, особено ако е жертва на насилие и докато продължава да е в тази среда. Точно това правим ние - помагаме на жената, която се е обърнала към нас, да осъзнае какво самата тя преживява, като й осигурим пространство, където да мисли и да рефлектира върху чувствата си.

За нас има голямо значение дали ти се намираш под натиск - дали си на война, така да се каже, или вече осъзнаваш проблема. Затова има телефони, подслони и кризисни звена, за да можеш да се спасиш от насилието и да започнеш да мислиш спокойно. Тогава, когато вече си се избавил, нещата се променят. Тогава можеш да мислиш за вътрешния си свят, за това какво да правиш сега, какво да промениш в себе си, как сам се въвличаш в такива отношения, как реагираш и т.н.

Всъщност ние не съветваме - никога не казваме направи така или иначе в живота си, напусни го или остани с него. Защото човекът може сам да прецени дали има надежда или не в ситуацията, в която се намира, стига да има подкрепа и пространство, където може спокойно и независимо да вземе решението си.

Пак зависи. Има много жени, които са живели в здрави семейства и когато се срещнат с насилието, затруднението за тях е временно и продължават напред добре. Те са практични жени и бързо намират помощ, независимо дали професионална или от приятели.

Възможно е жертвите на насилие да са толкова наранени и психичната травма да е дала отражение на бъдещите им взаимоотношения с партньори. Тогава се нуждаят от допълнително лечение, след като е спряло насилието.

И, разбира се, има хора, които мислят, че това е лесно, че биха могли бързо да променят нещата. Разделят се, не продължават да осъзнават, не идват тук или където и да било другаде, за да разсъждават върху чувствата си, и отново се въвличат в подобни отношения. И това се повтаря в техния живот. Изграждат една идентичност на жертвата, която ги кара да избират подобни партньори отново и отново.

Това обикновено се случва на децата, които са израснали в дом на насилие, тъй като е в диапазона на поведение на родителите им, който оказва огромно влияние върху живота. Дори детето да не иска и да не осъзнава, то автоматично започва да повтаря това, което се е случвало на баща му или на майка му. Разбира се, това не е задължително - имаш право да промениш нещата и да бъдеш този, който ти искаш да бъдеш. Но ти трябва време и психическа сила, за да го осъзнаеш, да го направиш и да продължиш по различен начин.

Психотерапията е едно голямо усилие. Това е едно от най-големите предизвикателства в живота на човек - да промени самия себе си.

Мисля, че ще бъде трудно да се елиминира насилието напълно. Трябва да се работи с поколения наред, така че лека-полека да изчезва от взаимоотношенията на хората. Но ние можем да си го поставим като цел. Дори и малка група хора да сме, ако това продължи, има възможност да се случи. А ако не реагираме и има бум на насилието, то започва да се смята за част от нормата.

Европейската стратегия е всички държави да се присъединят към конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с домашното насилие и 2015 г. да бъде година на нулева толерантност.

Има начин и това е възпитаването на децата с уважение към тях и с участието им във всичко. Трябва да се използват различни подходи, чрез които те да бъдат въвличани в темите за равнопоставеността на половете и също как да се справят в ситуации, когато някой иска да нахлуе в тяхното пространство. Това е бъдещето.

Необходима е помощ за жертвите и за тези, които упражняват насилие, за да преосмислят и овладеят тези разрушителни пориви в себе си. Да осъзнаят проявленията на това да причиняваш и да изпитваш болка и че е във възможността на човека да ги овладее. А тези, които не искат да го осъзнаят, да бъдат наказвани по някакъв начин, за да има ред и насилието да се счита за нещо извън нормата.

Едно изследване на НЦИОМ отпреди две години показа, че 51% от хората считат домашното насилие за личен проблем. Това означава, че половината от хората смятат, че не трябва да се месим в проблема.

Но има надежда, защото в далечната вече 2004 г., когато започнахме да работим, ни гледаха странно, когато говорехме за домашно насилие. Беше тема табу. Сега вече усещаме много подкрепа и от медиите, и от обществото. Така че нещата се развиват. Неусетно във времето са се променяли и продължават да се променят.

В България има приблизително толкова жертви на домашно насилие, колкото и в целия свят - всяка четвърта жена. Голямата разлика е в количеството и качеството на службите и организациите, които подкрепят случаите на домашно насилие и като цяло в работата, която се върши в подкрепа на жертвите.

Из страната ни има малки неправителствени организации с тази дейност, а в София има няколко по-големи. От време на време се обединяваме в работна мрежа, за да си помагаме в различни проекти.

Има много малко центрове и подслони за защита от домашно насилие. Кризисните звена и по-дългосрочните подслони се броят на пръстите на едната ръка. От няколко години те са държавно делегирани дейности, включително и нашият кризисен център "Света Петка".

Заради това броят на клиентите намаля - сега в тези звена могат да бъдат настанявани жертви на насилие за по-дълго време. За сметка на това обаче настаняването е много по-затруднено и по-малко гъвкаво и свободно, отколкото преди да бъде държавно финансирано. Освен това е много по-оскъдно от гледна точка на храната на клиентките и заплатите на социалните работници.

Там вече не може да бъде настанен човек по наша преценка - трябва да бъде одобрен със заповед на началника на социалните дейности, което представлява една огромна бюрокрация. Методиката на държавата, която в момента изпълняваме, ни губи половината от силите и времето, вместо да помагаме на хората като експерти.

Но ние сме се примирили, защото същото е и по оперативните програми. Същото е и в комплекса социални услуги, който спечелихме миналата година, където за да помагаме на жени и деца, пострадали от насилие, се налага да попълваме зашеметяващо количество документация.

В момента горещата линия работи само, когато някой доброволец реши да помогне, но тя се нуждае от систематична грижа. Имаме 25 записали се доброволци, но чакаме да дойде проектът, за да почнем да ги тренираме.

Да, слава Богу, че го има, защото може да се ползва от жени, които са в нужда. В тази част, в която оказва моментална защита и дава възможност на жените да поискат такава, законът е много добър. Най-затруднената му част е, че не е ясно за полицията и прокуратурата какво да прави с тези, които са го нарушили, не изпълняват мерките и продължават да безобразничат.

Обаче там, където няма защитници и неправителствени организации, законът не работи, просто защото няма кой да научи жените да го ползват и да им даде кураж да го направят.

Има едно интересно явление - само в градовете, където има неправителствени организации има данни за домашно насилие. В останалите не и това не означава, че там то не съществува, а че няма към кого да се обърнат тези хора.

Същата е закономерността със сигналите за домашно насилие на телефон 112, които според медиите за миналата година са 20 хил. и са повече спрямо предходната година. Но не мисля, че се е увеличило насилието. Мисля, че тогава, когато жертвите има къде да се обърнат, повече от тях събират сила.

Би могла да се обади на горещия телефон, който се надяваме скоро да функционира пълноценно, и да получи анонимна помощ. Може просто да поговори за самата себе си и да потърси емоционална подкрепа, както и да получи информация за това какво би могла да направи. После да затвори и след време, ако иска, да се обади пак.

В това е смисълът на тази линия, защото има много хора, които не биха се осмелили да отидат на психолог. За това ти трябва голяма сила и трябва наистина много да си страдал. Мнозинството искат по-скоро просто да поговорят с някого.

Предимството е и в анонимността. Много хора не биха искали да кажат кои са, срамувайки се, че са с висок социален статус и с образование, а това се случва на тях. За тях е по-лесно да поговорят с някой без да бъдат видяни и като държат властта над разговора, като могат да затворят, когато поискат.

Мит е, че при хората, които са по-социално слаби, има повече насилие. Просто при тях по-лесно може да се види затруднението им - много по-малка е вероятността да направиш някаква нова крачка в живота си, когато нямаш капацитет и средства. В по-високите слоеве на обществото насилието е много по-прикрито, но го има. Дори и сред много образовани хора.