Безкраен златен плаж, палми, изумрудено море. Колко хора си мечтаят за този рай? Много, нали. А има и такива, много по-малко, готови да отидат до края на света с три самолетни полета, след това да се прехвърлят на автостоп на кораб и да се люшкат три дни в несвяст заради морска болест, за да стъпят после там, където е царството на пустошта, студа, снега и пингвините.  Антарктида. С такова пътешествие (два пъти) може да се похвали Иглика Трифонова.

Запознава се с проф. Христо Пимпирев преди години и се размечтава да отиде. "Загубих си съня", казва тя за времето, в което разсъждава как да финансира пътуването си. Става по трудния начин - с банков заем, който после изплаща години. След което... отива отново.

Човешкото съзнание си създава образи за местата, които още не са видени. "Очаквах, че ще е значително по-страшно и трудно, но не беше така", разказва тя. С изключение на пролива Дрейк, където се събират вълните на Тихия и Атлантическия океан и подхвърлят в различни посоки плавателните съдове по трасето.

Изпитанията на морската болест тя преминава на хапчета, които разказва, че доста приспиват, поради което на практика човек затъва в сънища за три дни. Три дни, които се губят някъде. Ама не съвсем. Иглика разказва, че това е времето на дългите сънища като филми, които в нейния случай се оказват с криминални сюжети - с начало, кулминация и край. Нарушавани от моментите на пробуждане за поредното хапче, което трябва да овладее морската болест.

И когато се събудиш от това състояние - виждаш безкрайна шир, тук-там осеяна с айсберги, върху които се излежават местните обитатели - тюлени и пингвини. За този миг и преживяното в българската база на Антарктида Иглика казва, че би преживяла кошмара Дрейк хиляди пъти.

Погледнато отстрани като най-голямо изпитание изглежда студът, който трябва да се понесе на ледения континент. Иглика обаче смята, че последната зима, която беше доста студена в България, тя е изкарала на топло - при само нула градуса на о-в Ливингстън. Все пак там беше лято, обяснява тя. Лято или - не, в българската база има режим на тока, което означава и на отоплението - по три часа сутрин и три вечер. Така нулата отвън се настанява и вътре.

Доста по-трудно за приемане е това, че въпросното лято означава постоянна светлина, която тотално  размива представата за ден и нощ. При полярния ден, който трае 6 месеца, губиш представа за датите, времето престава да има значение по критериите на градското ежедневие. Краят на лятото предоставя възможността да се види нощното небе за по  2-3 часа, когато установяваш, че звездите са необичайно ярки  и големи, а съзвездията изглеждат странно - просто защото ги виждаш наопаки. "Всъщност там сме с главата надолу", илюстрира  Иглика.

Щастлива е, че е имала рядката възможност да се наслади на съзвездието Южен кръст, което се вижда от южното полукълбо, но не всеки, посетил мястото, е успял да го зърне заради обичайните ниски и гъсти облаци над българската база.

За разлика от традиционните пътешествия, антарктическата експедиция изисква работно ежедневие. Всеки е част от екип, който има определени задачи. Иглика е работила с  биоложкия екип и първият път участва във взимането на проби от пингвини, а после  от тюлени, за да установят учените как им се отразяват глобалното затопляне и човешкото присъствие дори на това отдалечено място.

Едно от нещата, силно възмутили Иглика на ледения континент, са тълпите туристи, слезли от круизни кораби по пингвинариите, където могат да ходят навсякъде и да пипат животните, а това може да им донесе зарази. Но те не се страхуват, защото опитът им още не им е дал да разберат що за същества са човеците. Затова като видят някой от тях и сами го приближават, за да проучат какво е това - с клъвване по крака. Немалко болезнени удари с крила и подобни клъввания е получила Иглика докато се е опитвала да удържи 50 пингвина, един по един, докато им вземат кръвни проби.

За едно от най-ценните неща на тези пътешествия Иглика смята това, че мястото изчиства съзнанието от всички мисли, доминирали го в дните на работа в града. И не само това. "Докато бяха там видях себе си отстрани, в София. Успях да оценя по нов начин обстоятелства и хора, да преценя кои са истинските ми приятели, да видя кое е важното за мен и как всъщност искам да живея", казва тя.

Освен това решава да се захване пак с образование, въпреки дипломите си по филология, пиар и политология(в момента работи в НСИ), за да се чувства по-пълноценна в научните проекти на Антарктида. И вече не се страхува да започне живота си отначало.

След завръщане от подобно място е нормално човек да се чувства в голяма степен нелепо да затъне в ежедневни офис неща. Освен ако не се окаже, че се е върнал само тялом. "Така установих, че съм развила зависимост към Антарктида и това усещане е прекрасно", казва Иглика.

След общуването си с другите участници от българската и от чуждестранни експедиции е разбрала, че така си представя обществото на 21 век - няма значение от коя държава си и колко голяма или малка е тя, няма значение кой е богат или беден – но всички там си помагат, защото Антарктида изважда навън най-доброто от хората.

Пътешественик по душа Иглика мечтае и за други маршрути, които също са пренаредени - вече не я теглят местата по света,  които са силно туристически и където автентичността се губи.

На Антарктида всичко е живо, не само животните. Място, което засилва инстинктите ти и ти дава възможност по-добре да преценяваш нещата и мислите на хората. И също да се сдобиеш с най-необичайния сувенир на света - шалче на ЦСКА, което си увивал около врата на пингвин. "Пингвините миришат на нещо като нафта заради смазката по перушината, която ги пази от студа. Така мирише  и този шал, който реших да не пера, за да запазя по-дълго мириса на Антарктида".

Пък и колко са местата, където можеш да станеш свидетел на препирня между пингвин и тюлен?!

Следващи маршрути в плановете на Иглика, освен пак да стигне до базата в Антарктида - Арктика и Тибет.  

Изложба с нейни снимки от ледения континент може да се види до края на годината в Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" в София.