Мрачна и студена декемврийска утрин. Обвит в мъгла столичния квартал "Дървеница" излъчва ледена безнадеждност. Пред очите ми е боядисана в жълто 7-етажна сграда, приличаща на жилищен блок. Влизам в нея. В една топла и уютна стая петнадесетина души с усмивки на лица и пламнал поглед рецитират стихове и пеят песни. Трима мъже, облечени като коледари чакат да дойде техният ред, за да запеят "Стани нине, господине". Жена в инвалидна количка свири на акордеон и пее. В контраст с неприветливия и мрачен зимен ден настанените в дома за възрастни хора в Дървеница репетират за предстоящото коледно тържество. Тихо минавам покрай редиците от столове и сядам в края на залата, за да не обезпокоявам с присъствието си.

Репетицията е водена от терапевта на дома Ани Борисова. Тя с усмивка ме представя на присъстващите и ми предлагат да видя началото на програмата. След малко в стаята влиза и директорката на дома Зоя Маркова. Докато гледаме заедно бъдещето представление тя ми разказва за живота в дома. Сградата е построена през 1979 г., но преди четири години е изцяло ремонтирана и обзаведена с нови мебели и техника. В момента в дома живеят 352 души, разпределени в единични и двойни стаи. На всеки един от етажите за възрастните хора се грижат по един социален работник, санитар и медицинска сестра.

Използвам края на репетицията, за да си поговря с някои от присъстващите.

Отивам при основателката на литературната група в дома, която е и автор на коледнта програма. 85-годишната Станка Христова е в дома е от две години. Преди да се пенсионира е работила като учителка по български език и история. "Живеех сама в Казанлък и много исках да дойда в дома. Чахах шест години, за да ме приемат. Дойдох, защото не исках да притеснявам сина и дъщеря си. Исках да бъда в своя собствена среда", разказва тя.

Харесва й това, че животът й не се върти около грижите за задоволяване на битовите нужди. "Тук не мисля колко е студена зимата навън – и парно имам и осветление, всичко ми е осигурено." На своите внуци разказва, че в дома се чувства пълноценна, защото има възможност да прави нещо. Казва, че не се чувства самотна, защото си има своя среда. "Мога да си поплача, мога да си попея, ако искам", продължава тя.

Преди време й дошла идеята да направи в дома група за песни и литературни четения, които да организират тържества по повод различни празници и чествания. Имало неочаквано голям интерес към идеята й. В началото се събрали 8 души, сега вече са 16. "Това е физиотерапия - казвам им– като четете текстове упражнявате говорния си апарат, дихателния апарат и мозъка", обяснява Станка. Разказва за един възрастен мъж, прекарал инсулт, който не е могъл да говори, но откакто е в групата придобил много добра артикулация и ясна дикция.

В разговорът се включва и белекосият дядо Георги. "Това не е дом за стари хора, а санаториум", казва ми с усмивка 85-годишният мъж. Преди да се пенсионира работи като миньор. "Реших да дойд тук, за да не притеснявам децата си и не съжалявам. Тук е прекрасно."

Виждам жена, която изглежда различно от другите, по-млада и излъчването й е различно. Близо две години чаках, за да постъпя в този дом, разказва ми Захарина Стоева. Тя е на 61 г., родом от Пловдив, но израства в София. В дома е от шест месеца."Тук съм, защото претърпях катастрофа и загубих двата си крака. Нямаше кой да се грижи за мен. Беше голям срив за мен, но въпреки всичко намерих сили", разказва ми тя. В дома се грижи за библиотеката и компютрите. "Горе в библиотеката имам два компютъра с интернет и Skype и и помагам на възрастните хора, за да говорят с внуците, синовете и дъщерите си. А някои от тях даже вече си имат електронни пощи", казва Захарина.

Разказва ми, че всички са много доволни и щастливи, че успяват да работят със "съвременна" техника. "Винаги съм била активен участник в нещо. Затова тук гледам да върша доста неща, а не да бездействам." Говорейки с нея забравям за ледената зима, за мрака навън, за разочарованията и оплакванията, които съм свикнал да чувам.

Захарина ми разказва за живота си преди да дойде в дома. "Бях преподавател в Софийския университет по романски езици – френски, испански и португалски. Бях също и правителствен преводач от португалски и испански още по времето на Тодор Живков. По-късно работих и за правителствения протокол на Жельо Желев и Петър Стоянов. Превеждала съм и латино сериали за телевизията." Разказва ми, че още след закуска отива в библиотеката, за да си провери електронната поща и да прочете нещо. Библиотеката за която отговаря е богата. Разполага с над 10 000 тома българска и чуждестранна литература. "Като филолг съм прочела много книги през живота си. Живяла съм в Испания, Никарагуа, Колумбия, Португалия е. Интересувам се от много неща – футбол и спорт, изложби, кино, култура. Постоянно търся нови неща по интернет."

Питам я за самотата. "От време на време ме обхваща тъгата, но се опитвам да го преодолея. Опитвам се това мое позитивно настроение да го предам и на другите. Когато ги видя, че са унили, им казвам, че животът тече и в него има много нови радости, които един човек може да посрещне." Като лайтмотив на яркия й образ в съзнанието ми се запечатва една нейна реплика: "Надявам се с протезите скоро да проходя, така че да съм пълноценна независимо от всичко."

На излизане от дома провеждам последен разговор с директорката. От слеващата година домът ще се казва "Дълголетие", разказва Зоя Маркова. Името естествено не е случайно избрано. В дома имало много хора, на преклонна възраст. "Имаме една жена на 99 години, дано да е жива и здрава догодина да й направим юбилей", усмихва се Маркова. "Искам хората да разберат, че тези хора тук не са захвърлени от нежелание, те не са изоставнеи. Те имат свои съдби и пълноценен живот, който продължават да водят тук."