В началото на вашата кариера за известно време бяхте преподавател по история на изкуството в музикалната гимназия в Плевен. Какво ви донесе това?

- Когато започнах да предавам в музикалната гимназия в Плевен, тъкмо бях завършил и не знаех в какво точно се състои преподавателската дейност - дали да разказваш за собствените си картини и собствените си проблеми, или стриктно да спазваш плана, по който се движеше гимназията. Спомням си, че учениците бяха изключително талантливи, свръхчувствителни, много музикални и се получи някакво взаимодействие между образ и звук. Никога не съм предполагал, че ще могат толкова много да ме обогатят. Защото знаете, че нашият занаят е мълчалив занаят. Той се извършва в едно помещение, в ателие, в което художникът може дълго да мълчи, но пренася някаква музикална партитура на листа и платното и се надява някой да отгатне тази музика.

Помните ли някои имена оттогава?

- Няма да цитирам колко ученици са минали, но си спомням, че като бях във Франция, видях една моя ученичка Венцислава Шойкова, която свиреше тогава в симфоничния оркестър на френското радио, а това беше безспорен успех. Румен Димитров, който, след като завърши композиция в държавната консерватория, е сред първите в експерименталните курсове на един от най-известните професори по съвременна и авангардна музика във Виена. Естествено спомням си и Евгени, маестрото, в "Шоуто на Слави", самия Слави и на него съм му преподавал, а си мисля, че и на Годжи, той може би не си и спомня.

Там имаше много ценни хора. Не крия, че съм от Плевен, даже се гордея с това. А имаше много имена от града, които представляваха някакво обществено мнение, някакъв обществен казус, те даваха облика му и всъщност поддържаха статуса му на малък европейски град. Това го обогатяваше, правеше го съпричастен към голямото. И няма случайности както в живописта, за да направиш нещо, за да расте в картината дадено събитие и да се получи, трябва среда, трябва фон, този музикален фон ме накара да разбера кой точно е Перголези, по какъв начин една музика може да обръща пространството.

Образовахте се взаимно?

- Точно така се получи. И съм много щастлив от това.

По това време контактът ви с учениците беше напълно неформален, това много се харесваше и се ценеше. А сега какви са отношенията ви със студентите?

- Може би това ми е стил, почти неформалното. По такъв начин гледам да е и с моите студенти и мисля, че този пряк контакт между преподаватели и студенти е полезен. Естествено, без да се нарушава някаква дистанция и граници, защото в противен случай ще бъде едно всеобщо приятелство, без да има точна координатна система.

Все пак тук, в академията, е по-отговорно. Като казвам думата отговорно, разбирам, че трябва да има творческа дисциплина, независимо от това, че са ми много близки, че не се обръщат към мен с "господин заместник-ректор" или доцент, или там преподавателя. Това вече е формалната страна. По-важно е да знаят докъде, да се възпитава усещането как не толкова да се обръщат, а по-скоро да разберат възможностите на онази най-интелигентна дистанция, да не се приближават толкова много.

И това се отнася не само за мен, а и за моите колеги. Мисля, че един от известните художници беше казал, че това е нещо като огъня, като си много близо, може да те опари, а пък ако си много далеч, не те топли.

Вероятно самата атмосфера на академията подпомага тези отношения?

- Националната художествена академия всъщност започва да изгражда една нова атмосфера. И това не важи само за времето, в което сега аз съм заместник-ректор или защото има ново ръководство. Академията преживя своя ренесансов момент и сега вкарва съвсем европейска целенасоченост в програмите си. Започнахме да се интегрираме със света посредством преподаватели, които идват да преподават тук от Америка и Европа, чрез програмите "Сократ", "Еразмус", "Темпус", "Култура 2000". Правим възможното студентите ни да чуят едни светила европейски и американски, но със сверката на световното изкуство. Защото образованието също е вид изкуство, при това по-бавно, без да се показва веднага, не се реализира пред очите ти, но в продължение на години, ако си достатъчно наблюдателен, виждаш новите клончета на дървото. В тази насока всъщност и се работи.

А търсят ли ви университети от чужбина за партньорство?

- Имаме много предложения от европейските университети за размяна на студенти и преподаватели, в момента наши шест студенти са в Куенка, Испания, разменихме студенти с Австрия, надяваме се да направим същото и с Германия. Имаме покана от Англия, от Финландия и от Турция, където границите са все по-изчезващи, не съществуват, за наши преподаватели да преподават в Турция, както и техни студенти да се обучават у нас. Имаме все повече студенти от Сърбия, Македония, Молдова, Украйна, вече и от арабските страни, от Гърция също имаме много студенти, с академията в Любляна се надяваме да направим пак сътрудничество. Така че академията от своята класическа затвореност и център за изкуствата започва да отваря врати за нови свободни поведения, за други преподаватели.

За студентите най-интересното е, че преди 20 години и повече, когато аз бях студент, имаше дистанция, която беше не само условна, а направо задължителна. Но сега с времето виждам, че това е един общ път на преподавателя и студента. Диалогът е насочен към едно взаимодействие, отношенията са, как да кажа, на една педя по-близко. Връзката се осъществява по друг начин, процесът на работа изисква да помогнеш точно навреме, да си наблизо, за да усетиш. То е един занаят странен, в който трябва да помогнеш навреме, още в началото, даже още в кандидатстудентските първи заявки, ти да бъдеш по-наблюдателен и по-взискателен и към себе си.

От различните гледни точки, които имате към образованието въобще - като баща, като бивш преподавател в гимназия и сега като заместник-ректор, кое е различното в академията? Къде са ограниченията, които спазвате, в образователните програми?

- Тук не че не се спазват програмите, но индивидуалната работа е по-важна. Естествено всички преодоляват програмата за годината и за семестъра. Но художникът или музикантът носят една индивидуална същност и фактически откриването на личното умение, на специфичния талант точно на място е същността на нашата преподавателска работа. Например, както е при нас в специалност мода - има хора, които имат много по-добри идеи, а реализацията е по-лоша, но в никакъв случай това не влияе на задачата ни да дадем възможност те максимално да разтворят ветрилото на своите умения. Дали ще бъде само в рисунка, дали ще е само в живопис или модна скица, дали като концепция или реализирана пърформанс, няма значение. Това са и новите структури, и новите взаимодействия с реалния свят, които се налагат. И си мисля, че самият студент донякъде се разкрива и работата на преподавателя е по-скоро да го улесни, да се намери най-краткият път.

А бюрокрацията?

- Тя винаги си е била тромава, трудно смазваща се, а се вижда, че са необходими и нови форми. Самата държава трябва да отвори и нови форми, така че произведенията на нашите студенти да влязат директно, да бъдат огласени на обществеността, да могат хората да разберат, че в тази академия, випуск 2001-2002, завършва еди кой си автор, бъдещият автор след 20 години. Тенденцията е такава и не случайно ректорът на нашата академия професор Газдов къде на шега, къде много точно каза, че е важно да подготвим художници за 2050 г. Това е важното, това е и смисълът на нашата работа.