Сирийската криза като заплаха за Балканите
| Николай Тодоров е студент по арабистика в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Основните му интереси са насочени към историята и съвременната политика в Близкия изток. Носител е на трета награда в конкурса за есе "Рискове и предизвикателства за сигурността на България през 21-ви век", организиран от института "Софийски форум за сигурност." |
Сирийската криза е може би най-тежкото предизвикателство за Близкия изток след края на Студената война. По-незабелязана обаче остава друга опасност, а именно ескалацията директно да засегне България и Балканите заедно с тяхната пъстра етно-религиозна картина и болезнени спомени от миналото.
Първата заплаха идва от радикализацията в Близкия изток. Това, което започна като революция срещу режима в Дамаск, се превръща в регионален сблъсък между сунити и шиити, подклаждан от продължаващото насилие, външната намеса и веригата от тлеещи конфликти от Бейрут до Багдад. Създава се удобна среда за развитие на въоръжени ислямистки фракции, включително "филиали" на "Ал-Кайда". Това важи не само за Сирия, но и за съседните й държави. Бежанска вълна още повече отслабва местните правителства и разпространява конфликта през така или иначе изкуствените държавни граници в региона.
Хаосът налива вода в мелницата на екстремистите. В сирийската революция все по-голямо влияние набират ислямистки групи като "Джабхат ал-Нусра", която САЩ официално обявиха за "терористична организация". Поради бойния си опит и идеологическа сила, пише Арън Лънд в списание Foreign Policy, ислямистите имат все по-голямо значение в революцията. Именно такива фракции ще са доминиращият фактор след падането на Асад, а не официално признатата в Доха Сирийска национална коалиция, от която се очакваше да координира действията на опозицията. Екстремизмът набира сили и в съседен Ирак, като се възползва както от кризата в Сирия, така и от хронично нестабилната политическа обстановка след падането на Саддам Хюсеин.
За момента усилията на ислямистките групировки са концентрирани най-вече в сирийския конфликт, но в даден момент тяхното влияние може да "метастазира" и на Балканите. Подобен сценарий вече се е случвал. В периода ’92-95 част от афганските муджахидини се опитаха макар и неуспешно да превърнат Босна в нов фронт за световната ислямистка революция. За щастие Дейтънското споразумение сложи край на присъствието им, но заплахата все още не е изчезнала напълно. Последните най-ярки примери са атентатът срещу американското посолство в Сараево през 2011 г. и взривът на бургаското летище през 2012 г. – и двата носещи почерка на екстремизма. Балканите все още са политически и икономически нестабилни, така че една нова "муджахидинска" вълна може да им нанесе огромни поражения.
Другата страна на тази заплаха са разнообразните ислямски фондации. Саудитска Арабия и някои нейни съседи щедро финансират един изключително консервативен сунитски религиозен елит както на собствена територия, така и в съседни страни. Ако дестабилизацията в Близкия изток продължи, тези правителства ще имат все по-голяма нужда от подкрепата на ислямското си духовенство както в идеологическата война с Иран, така и за да поддържат властта си.
Това от своя страна може да засили позициите на салафизма, ултраконсервативна форма на сунитския ислям, на Балканите. В България най-нашумелият случай от последните години е случаят с 13-те имами от Пазарджик и фондацията "Ал-Уакф ал-Ислами", която видимо е свързана с религиозни кръгове от Арабския полуостров. Тревога от проникването на салафизма в Балканите и България може да се види както в материали на западни медии, така и в официални доклади като този на посланика на САЩ в София Джон Байърли от 2005 г. Едно нещо обаче трябва да е ясно – проблемът идва не толкова от някаква терористична заплаха, а от културното разделение. Заедно с щедри дарения за изграждане на джамии и образователни програми този тип ислям промотира начин на живот, който има малко допирни точки със съвременното общество. Със стриктните си норми салафизмът "анклавизира" своите последователи и създава условия за конфликт дори в предимно мюсюлмански страни като Египет. Какво тогава остава за хетерогенните Балкани с техните разнородни етнически и религиозни групи?
Сирия също така има значение за турската политика на Балканите. Анкара рискува много с опита си да свали Башар Асад и да го замени с приятелско и стабилно сунитско правителство. На карта са поставени не само геополитически интереси, а имиджът на турските ръководители както пред избирателите им, така и на международната сцена. При загуба, т.е. – продължителна война, раздробена Сирия и дестабилизиран регион, правителството ще има остра нужда от някакъв бърз и видим външнополитически успех, за да спаси управленския си имидж и идеята за Турция като изгряваща сила. Обратно, при някаква макар и условна "победа" Анкара ще получи още увереност, че историята е на нейна страна. Това само ще увеличи желанието й за още по-активна външна политика и повече регионално влияние. И в двата случая Балканите са най-логичната дестинация, където Турция може да търси успехи извън Близкия изток, както поради географската близост, така и защото там не е изправена пред сериозен конкурент, какъвто е Русия в Каспийския регион. И в двата случая Турция може да се опита рязко да увеличи присъствието си на полуострова – както икономически, така и политически и културно.
"Повече Турция" не е непременно нещо лошо. Икономически регионът се радва на бума в двустранната търговия от $18,4 милиарда за 2011 г. при 2,9 млрд. за 2000 г. Турските инвестиции в полуострова (189$ млн. за 2011 г., срв. 30$ млн. за 2002) по данни на турското икономическо министерство в години на криза също са добре дошли. Анкара също така участва в редица дипломатически инициативи като "Истанбулската декларация за мир и стабилност на Балканите" от 2010 г., под която се подписаха лидерите на Сърбия, Босна и Хърватия. Турция също така усилено лобира за приемането на Босна и Македония в НАТО.
Турското влияние на Балканите обаче продължава да бъде деликатен въпрос. Речите на министър Давутоглу, които говорят за "златния век" в рамките на Османската империя, предизвикват смесени реакции, а инциденти като този в Санджак пречупват нарастващото турско влияние през призмата на местни конфликти. Става дума за случая през 2010 г., когато мюсюлманското население на сръбската провинция изрази радостта си от спортна победа на Турция над Сърбия с демонстрации, турски знамена и протурски възгласи.
В условия на нерешени проблеми като статуса на Косово и политическата криза в Босна Турция може да събуди много неприятни призраци от миналото, ако реши да действа по-настъпателно на дипломатическия фронт. Още по-лошо би било, ако религиозната идентичност придобие по-силна роля в турската политика. Отношението към южната ни съседка и имперското й минало продължават да са силна разделителна бариера между мюсюлмани и християни на полуострова и необмислени ходове от нейна страна могат да събудят както страх от "неоосманизъм", така и местни вражди, тлеещи от десетилетия.
Не на последно място България може да се окаже участник във война. През 2012 г.се случиха два сериозни инцидента на турско-сирийската граница - сирийските ПВО свалиха турски изтребител, а двете страни си размениха артилерийски огън. Повдигна се въпроса може ли НАТО да се намеси в близкоизточен конфликт по силата на договора за колективна отбрана? Войната би обострила отношенията между САЩ и Русия и България може да се окаже в неловко положение – от една страна, ангажирана с политиката на Вашингтон, от друга, опитваща се да поддържа адекватни отношения с Москва - един от най-важните й икономически партньори. Втората опасност в случай на война са неконвенционални атаки. Сирия има съюзници и някои от тях могат да се опитат да пренесат част от войната на натовска територия. Директни бойни действия за България са изключени, но страната е уязвима за редица заплахи - от класически тероризъм до киберудари.
Война с участието на НАТО на този етап, разбира се, е малко вероятна, но Близкият изток неведнъж е доказвал своята непредсказуемост, уви, най-вече в отрицателен план.
В заключение опасността може да подмине Балканите с малко късмет и политическа мъдрост. Исторически обаче на нашия регион често са му липсвали и двете. Само близките месеци и дори години ще покажат доколко полуостровът е преодолял миналото си и е способен да се справи с глобалните рискове.