В събота 26 януари, френското правителство триумфално съобщи завземането на Гао, един от трите големи градове в северен Мали, държан от ислямските фундаменталисти. Последва връщането на контрола над Тимбукту и овладяването на летището в Кидал - последната ислямистка крепост.

Но въпросите около легитимността, целите и изхода на войната остават.

Завземането на Гао е първата победа във войната в Мали. Не само защото градът бе седалище на една от трите фундаменталистки групировки, които окупират северната част на Мали: Движение за единство и джихад в Западна Африка (Mujao), но и защото отбелязва първото участие в конфликта на африкански войски, тези на Чад. Дали тази победа ще охлади въпросите, които започнаха да възникват седмица след светкавичното решение на френския президент Франсоа Оланд, обявено на 11 януари, да ангажира френските войски в Мали, за да "спре настъплението на терористите"?

В началото, поставена пред "спешността" на ситуацията – "колона от терористи", тръгнала да превзема малийската столица Бамако – френската политическа класа се обедини около лявото правителство. Десницата първа би отбой на 16 януари, като подчерта "изолацията на Франция" в конфликта.

Очакваната подкрепа от европейксите съюзници и Съединените щати се бавеше. Три дни по-късно председателят на крайния "Ляв фронт" Жан Люк Меланшон повдигна въпроса за законността на френската военната намеса в Мали. Тя не бе поставена на дневен ред в парламента, където тревожната ситуацията в Мали се обсъжда от година насам. Оправдана единствено с отчайващия вик за помощ, отправен от президента на Мали Дионкунда Траоре към френсия президент, операцията "Сервал" не се вписва в международното право. Резолюцията 2085 на ООН от 20 декември, на която се позова френското правителство, позволява намеса на Международна мисия за подкрепа на Мали (MISMA) под африканско командване. А Франция се ангажира едностранно и то в подкрепа на президент, дошъл на власт на 22 март 2012 г. благодарение на военен преврат, и на пучистката войска на Салонго, обвинена в престъпления срещу номадските малцинства.

Социологът Лоран Мучиели изследва реториката на френското ляво правителство в първите дни от конфликта: "Единствената цел на Франция е борбата срещу тероризма" (Франсоа Оланд, 12 януари), "войната срещу тероризма" (Жан Ив Льо Дриан, министър на отбраната, 13 януари), и я сравнява с декларациите на Джордж Буш след атентатите на 11 септември 2001 г. и речите на американските неоконсерватори.

Всяко опростяване на ситуацията води до опасни амалгами. Не бива да се забравя, че сред ислямистките военизирани групировки в северен Мали освен AQMI (Ал-Кайда в Ислямския Магреб) и Mujao (Движение за единство и джихад в Западна Африка) присъстват две движения на номадските народи туарег, които обитават пустинята Сахел и от десетилетия се борят за автономия: ислямската организация "Ансар Дин" и Националното движение за освобождение на Азауад (MNLA). Наскоро отцепници от "Ансар Дин" съобщиха желанието си за мирно решаване на конфликта.

Наблюдателите се питат дали военната намеса не е била ускорена от вътрешнополитически подбуди: да отклони общественото мнение от проблемите на тежката икономическа криза, да позволи на президента да промени имиджа си на мекушав и колеблив политик, да ускори преговорите за продажба на френските изтребители Рафал на Индия.

Какви са точните цели на Франция и колко време възнамерява да остане в Мали?

Въпреки тази закъсняла подкрепа и успешното напредване на френско-малийските войски на север, изходът от войната е повече от несигурен, а въпросите продължават да се трупат:

Способна ли е отслабналата френската икономика да понесе продължителна война? Ще се обединят ли европейските и западноафриканските държави за мир в Мали? Какво ще последва, ако ислямистите бъдат успешно прогонени от севера? Каква ще бъде съдбата на малцинствата туарег, които вече масово бягат към съседните страни? Какво общество ще предложи и построи корумпираната политическа класа?