В събота (16 февруари - бел.ред.), след като архиереите от Св. Синод на БПЦ съумяха подир 26 гласувания да изберат тримата кандидати за патриаршеския престол, говорителят на патриаршеския избирателен събор митрополит Йосиф каза нещо дълбоко вярно. Така, заяви той, се проявява Божията благодат – когато стигнем до пълната си немощ, когато се оголи докрай нашето безсилие и несъстоятелност, идва тя, за да ги, от една страна, засвидетелства, а от друга, за да ни избави от тях, от задънената улица, до която ние сами от себе си почти задължително достигаме.

Да, той бе съвсем прав, както по отношение на простото решение, взето накрая в събота, така и по отношение на двамата кандидати – митрополит Неофит Русенски и митрополит Гавриил Ловчански, избрани по силата на това просто решение. И няма никакво значение през какви чисто човешки мотиви помощта на

се е проявила, за да накара архиереите да спрат и да излъчат кандидатите. Напълно възможно е тези мотиви да са били дори нищожни и даже смехотворни (да не се "изложим пред поканените идната неделя чужденци", ако провалим избора; да не предизвикаме гнева на светските власти и т. н.).

Повтарям, тези мотиви нямат значение, защото Божията благодат може да си послужи и с най-случайни и дори най-нелепи човешки съображения. А и доколкото нейната (на Божията благодат) сила "се в немощ напълно проявява" (срв. 2 Кор. 12:9), това обичайно е така. Нека, следователно, решението да е било взето под въздействието на крайната умора или на пределната непоносимост на 13-те да останат повече заедно, нека да е било взето дори от чисто суетен срам пред гостите – то даде възможност на събора да избира между двама от тримата (защото те са именно само трима) достойни да заемат патриаршеската ни катедра. Единствен митрополит Йосиф не попадна в тази тройка, която би била идеалната – най-вероятно по силата на неогласено официално негово желание, да не му бъде възлагано подобно бреме.

Преди обаче Божията сила да се прояви в немощта на архиереите ни, в тях – предишния ден – в пълна сила се прояви мощта на техните човешки страсти. Отдавна известната

и тяхната непримирима неприязън една спрямо друга направи така, че изборната процедура стартира не с избор "за", а с избор "против" – избор, който имаше за цел да не позволи на "лидерите" на двете партии да попаднат в тройката.

Така отначало "партията" около Пловдивския митрополит Николай избираше така, че митрополит Кирил да не събере нужните гласове (а това означава, даваше ги на други, не защото ги избираше, а за да не се избере Кирил). След това пък "партията" на Кирил гласуваше така, че да не позволи на никой друг да достигне до нужните (в петък) 10 гласа.

Църквата, нейното благо, нейният престиж практически не се мяркаха в хоризонта на съвестта на въпросните "партийни лидери". И ето: това настървено гласуване "за да не се допусне противника" доведе – и до днес съм уверен в това, защото дълбоко не вярвам в конспиративни теории и "масонски заговори" – до излъчването на един митрополит, който никой не смяташе сериозно в сметките, поради крайната несъстоятелност на неговата фигура.

Събрал гласовете на всички, които чрез него биха желали да не допуснат човек от "противниковия лагер", първи в тройката влезе Старозагорският митрополит Галактион. Получи се следователно нещо дълбоко символично натоварено. Тройката митрополити, измежду които идната неделя съборът ще трябва да избере българския патриарх, е съставена от двамата, които по Божия милост бяха избрани, когато човешката немощ на избиращите достигна до последния си предел и започна да се самоликвидира – и това са двамата от единствените трима достойни. И от единия, който бе избран, когато мощта на човешката страст бе в онази пълнота на неизтощимата си злост, та Божията благодат бе максимално далеч от събранието – и това е може би най-недостойният от всички "достоизбираеми".

За почти целия църковен народ в България обявяването (при това в самото начало) на името на Старозагорския митрополит прозвуча като същинско издевателство.

Това би бил краят – общо взето това бяха най-често чуваните реакции. При това всеки тутакси би могъл да посочи защо изборът на Старозагорския владика е издевателство, изреждайки цял куп одиозни негови нравствени качества, които тук – за да не падам на нивото на хорската клюка – бих обобщил по следния начин. Във време, в което Църквата ни, след един трагичен период, в който бе принудена да оцелява дълбоко забита в почвата на инертната фолклорна памет, започна отново да се завръща в градовете и да печели душите на съзнателно обръщащите се към вярата, изборът на "персонаж" като Галактион означава – обобщено казано – завръщането на една Чудомирова "пейзанщина" при това увенчана със златна митра. Което пък би било тежък апостроф на крехкото и все още само предчувствано православно възраждане у нас – т. е. нещо наистина непоносимо. И издевателско.

Верен обаче на принципа си да се ограничавам само със собствено църковни аргументи и да не навлизам (подобно на мои познати люде) в психологическо-културни зарисовки (некултурността и направо казано простащината не са все пак църковен аргумент срещу когото и да било), ще кажа тук само онова, което прави митрополит Галактион непоносим и от чисто каноническа гледна точка.

Широко известна е сполучливо назованата в популярните медии

на митрополит Галактион. Широко известен е и фактът, че с титлата "архонт", по онова време непризнавана в БПЦ (и с кощунствено съчинено квази-църковно чинопоследование) митрополитът удостои люде, чието основно занятие е отчетливо противоречащо на "църковния морал и добрите нрави" (когато Слави Бинев бе направен "архонт" той бе притежател на заведения, в които ставаха стриптийз-представления).

Да, ще кажат, но Св. Синод в своето решение от миналата година прие званието "архонт" в "наградната система" на БПЦ. Така е, но нито преди вземането на това злополучно решение, нито след него, нито Св. Синод, нито българската Църква въобще са взимали решение за припознаването като корпоративен член в нея на някакъв "Велик архонтски орден". Доколкото ми е известно въобще никакви "ордени", дори монашески, не съществуват в Православието. А митрополит Галактион публично (при това и заснето) определя себе си освен като Старозагорски митрополит още и като "върховен свещеноначалник на Великия архонтски орден".

Ще обърна внимание, че "орденът" изобщо – дори църковният, монашеският – където съществува, например в католическия свят – е корпорация, която задължително има свой собствен устав, свои собствени и важащи само за него дисциплинарни правила, своя собствена и важаща само в него йерархия. В Католическата църква  "ордените" могат да станат съставна част от Църквата само ако тези техни устави, правила и йерархия, бъдат утвърдени от папата, сиреч от видимия глава на цялата Католическа църква.

На мен не ми е известно БПЦ да е разглеждала, приемала и узаконявала какъвто и да било устав, каквито и да било правила или йерархия на някакъв си "архонтски орден". Което означава, че този "орден", на който митрополит Галактион е "свещеноначалник", ако има определени свои (вътрешни) правила – ги има като правила, външни на правилата на Църквата, ако има някаква своя йерархия – тази йерархия е извън-църковна, чужда на Църквата йерархия. Ако ли пък йерархията на "ордена" се самоопределя и като "свещена" (за да има "свещено"-началник, както се титулува Галактион), то тя освен не-църковна е и не-християнска ("свещена" не със свещенството на Църквата). Това пък накрай значи, че щом митрополит Галктион има чин в един "орден", който е нецърковна корпорация, щом в тази не-църковна йерархия той е "началник" и дори "свещеноначалник", то той е свещеник едновременно в Църквата и в корпорация чужда на Църквата. Той е "свещеник" едновременно на Христа и на Велиара.

Направо ще кажа, че ако митрополит Галактион е свещеноначалник на "Великия архонтски орден", ако такъв орден съществува, то Галактион не е нито архиерей, нито въобще свещеник на Църквата. Ако ли е свещеник на Църквата – не е "свещеноначалник на архонтския орден". Или едното, или другото. И това съвсем независимо от признаването на "званието архонт" от БПЦ. Повтарям, не за него става дума, а за неизвестния (нелегитимен, неканоничен) "орден", на който Галактион се титулува "началник".

Ето защо, преди да бъде избран за български патриарх настоящият Старозагорски митрополит трябва да бъде питан (и тук "трябва" не е риторическа дума, а ултимативно църковно задължение), е ли той, и ако е, отрича ли се от "върховното свещеноначалничество" на чужда на Православието корпорация. Ако не го стори, той въобще не може да бъде православен свещенослужител, камо ли патриарх на Църквата ни.

Трябва да бъде питан митрополит Галактион също, дали действително се явява

защото, ако за "архонтския орден" не се знае що за корпорация въобще е той, то за "тамплиерския" със сигурност е известно, че докато е съществувал в църковния мир (до времето на крал Филип ІV Красивия) е бил католически рицарско-монашески орден, а след това – бидейки осъден и от католическата църква и запретен – е извън-християнски, ако не и анти-християнски орден.

Това че тук спестявам добре известното

на митрополит Галактион и добре известното обстоятелство, че като дългогодишен председател на комисията по канонизациите на БПЦ владиката е персонално повинен в това, че Църквата ни е единствената измежду православните църкви-сестри, която не е издирила и канонизирала новомъчениците, пострадали за вярата по времето на комунизма, не означава, че не придавам на тези неща особена важност. Те са изключително важни. Но доколкото и друг път е ставало дума за агентурната зависимост на част от митрополитите ни и за възможното нарушаване на 30-то апостолско правило, тук си позволявам да се фиксирам единствено върху това уникално "петно", тежащо върху първия избран в тройката.

Да даде следователно, Господ, в неделя съборът да гласува за един от онези, които му бяха препоръчани от немощта на владиците, но от благодатта Божия и да отхвърлят онзи, когото мощта на техните страсти инсталира като изпитание за съвестта на Църквата.