Този уикенд в рубрика "Четиво" ви представя няколко страници от "Две поколения" на българския предприемач и консултант Боян Ст. Бенев. В нея той размишлява около посоките и неизследваните възможности, по които страната може да поеме през следващите 40 години.

Сред целите на книгата е да проследи някои от важните социални, икономически и политически процеси, които предстоят на България като държава и българите като народ в този период. "Защо Българите се срамуват от собствената си държава? Къде е бъдещата сила на българската икономика? Ще се върнат ли в родината си някой ден българите, живеещи в чужбина, и до какво ще доведе това? Колко време ще мине, преди да дочакаме хубаво бъдеще за страната ни?" са част от въпросите, по които разсъждава Бенев.

Преди "Две поколения" той издава "Малка книга за бизнеса" (2009) и "Малка книга за реалността" (2009). Той пише и трите си книги на английски.

Книгата се разпространява от издателство "Жанет 45", а преводът е направен от Никола Маринов.

Често си мисля каква ще е България след две поколения. Мисля си дали младите хора,

родени тогава, ще имат същите възможности пред себе си като младите хора, родени в най-развитите по същото време страни; дали държавата ще е равностоен член на международната общност и дали най-сетне ще се възприемем и ще бъдем възприети като истинска държава.

Две поколения, около четиридесет години, са много време. Преди четиридесет години, през 1972 година, светът е бил много различно място. През 70-те години правим първите си стъпки към разгарянето на научно-техническа революция; студената война се е превърнала в удобна рутина; населението на САЩ е изтощено от мъчителната виетнамска война. По същото време през 1972 година България заема 9-о място сред 120-те държави, участвали в Олимпиадата в Мюнхен, завинаги запомнена със смразяваща терористична атака.

Пишейки горното, изпитвам ясното чувство, че всичко това вече съм го виждал:

проточени войни в далечни земи, ускорен напредък в технологиите и дори това, че България постига успехи на международна сцена в най-неподходящия момент. Две поколения са наистина дълъг период от време. Трябва да разберем обаче, че е лесно да интерпретираме грешно възможностите за промяна, постижими в такъв период. Лесно е да се създаде впечатление за промяна – да се сложи нова боя на стара къща. Далеч по-трудно е да се построи нова къща. Още по-трудно става, когато се разчита голяма и разнородна група от хора да осъзнае тази промяна.

Вярвам, че всеки носи в себе си една визия. Може да е за това как бихме желали да

живеем или за това как да подобрим страните, в които живеем, или може би за това как

да се борим за околната среда. Водени от тази визия, правим първи стъпки към реализирането й. Често още при тези първи стъпки забелязваме как пътеката, по която сме поели, се отклонява от реалността. Светът има изпитани начини да пропука дори най-безупречните планове.

Единствената ни надежда да просъществуваме е ден след ден да правим предположения и опростявания, върху които да градим плановете си. Така обаче е невъзможно да обхванем безкрайната мрежа от взаимосвързани елементи, които се преплитат, за да oформят света ни. Това води до едно сравнително лениво виждане за човешкото съществуване: намираме си някое кьоше и правим каквото можем, за да преживеем.

Никога не съм бил поддръжник на това виждане. Напълно съм съгласен, че светът е сложно място, но същевременно вярвам, че има нещо като структура, ред и тежест в предположенията ни. Опитът в света ни дава поне в някаква степен по-широко разбиране за това как изглеждат нещата извън нашето кьоше. В най-добрия случай този текст е отправна точка. Нагласата ми е оптимистична. Вярвам, че повечето възможности за България са предстоящи. През последните двадесет години след падането на социализма страната е направила много неща, някои от които добри.

Промяната е усетена до някаква степен във всички краища на страната. Има нещо обаче, което се е променило негативно: хората. Въпреки икономическата промяна, или дори прогрес, ние сме изключително враждебно предубедени един към друг. Това не е ново наблюдение. Постоянно се обсъжда в медиите и широката културна общественост. Въпросът е как да преодолеем този проблем е да осъществим потенциала на страната, който така често е изтъкван… не на последно място и от мен.

Голяма част от този текст се занимава с личните фактори, които спират (но и които в крайна сметка могат да подпомогнат) развитието на тази малка страна. Дълбоко вярвам, че ако успеем да преодолеем личните си комплекси, България като платформа ще предоставя всичко необходимо, за да бъдем значим фактор в международната общност – навярно по начини, които все още не можем да си представим. Доскоро откривахме болезнено спокойствие в пораженството, оправдаващо се със злочестата ни участ да сме родени в България – несъмнено най-забравената от Бога страна, с най-ниските заплати в света, най-корумпираните политици, най-лошото образование, здравеопазване и т.н. Виното поне е добро, но то се изнася в чужбина (за жълти стотинки), а за нас остава изплакването на бъчвата.

Усмихвам се, докато пиша. Та не звучи ли смешно? Не мога да преброя колко пъти съм бил свидетел на поне част от тези твърдения, а много често и на съвкупността им. Колкото повече от нас пътуват и получават пряк опит от света отвъд границите ни, толкова повече нещо любопитно започва да става все по-очевидно: съществуват държави в далеч по-лошо състояние от България. Далеч по-бедни, корумпирани, необразовани, без здравеопазване или други условия, които с насмешка приемаме за даденост. Още по-любопитно е това, че хората в тези като че ли безнадеждни страни са почти винаги по-позитивно настроени от средния българин. Къде е логиката? Тези бедни хора живеят в ситуация на граждански войни, болести и глад и въпреки това успяват някак си да се усмихнат на съседа си. Познавам хора, които често се питат защо България е толкова специална? Какво ни прави толкова по-нещастни от всички други в света?

За жалост, малцина се питат, а още по-малко си дават труда да формулират отговор на тези въпроси. Чувствам, че отговорите, от една страна, може да са по-прости, отколкото си въобразяваме, но, от друга, точно въображението, необходимо, за да ги постигнем, налага да мислим за страната си в дългосрочен план. Да напуснем удобното убежище на собственото си време.

Между другото насочвам се към хипотетичния период от около четиридесет години, защото смятам, че поне толкова време ще е нужно, за да се види резултат от каквато и да е значителна положителна промяна на национално ниво. Това не значи, че промяната е трудна за постигане, а просто че отнема много повече време, отколкото бихме искали, и че за по-голямата част от пътя към нея видимите резултати ще са рядкост.

*

Темата на тази книга е много лична и за автора, и за читателя. Книгата не е нито академичен анализ, нито емпирично изследване. Тя е мнение, гледна точка, породена от личен опит. Както всичко лично, този опит е ограничен и произлиза от специфичните обстоятелства, които ме доведоха до писането.

Много от дадените примери са твърде прости, много от предположенията могат да бъдат (а и се надявам да бъдат) оспорвани. Дори смисълът да се пише такъв текст може да бъде поставен под въпрос. В някои отношения това е смисълът в изразяването на мнение: не да правим компромис, като разводним идеята, за да стане обществено приемлива, а да защитаваме убежденията си с очакване да бъдат обсъждани и развивани, така че да се постигне единодушие и да се премине към действие.

Визията, затворена между тези страници, в никакъв случай не изчерпва обсъжданите теми. Тя предлага напречно сечение на свързани помежду си теми, като се опитва да въведе често пренебрегваната роля на времето в нашия живот.

Самото заглавие на книгата – "Две поколения" – е израз на този опит да се контекстуализира времето. Сигурен съм, мнозинството от нас ще се съгласят, че едно "поколение" трае повече от двадесетте години, използвани като ориентир тук. Става въпрос по-скоро за около тридесет години.

Аргументът ми да се придържам към двадесетгодишен обхват като едно поколение е, че тази книга смесва демографското с общественото – с културата. През миналия век станахме свидетели на удължаване на поколението от демографска гледна точка, докато в същото време експоненциалното развитие на технологиите съкрати поколението в културологична перспектива, така че сега десет години се разглеждат като поколенчески разрив.

Като опит да се балансират тези две разминаващи се дефиниции реших да заема златната среда и да използвам двадесет години като дефиниция за поколение в контекста на тази книга.