Името на Пейчо Кънев не е сред всеизвестните в новата българска литература, но има потенциала да бъде споменавано все по-често. Тази година "Жанет 45" издадоха новата му стихосбирка "Уиски в тенекиена кутия", определена от Джон Хемингуей (внук на Ърнест Хемингуей) като напомняща му за творчеството на дядо му. До края на 2013 г. пък се очаква поредната книга на Кънев на английски.

Поетът, роден в Силистра, живял първо в Ню Йорк, а после в Чикаго, има над 800 публикации в литературни издания, а през 2009 г. е номиниран за награда Pushcart Prize от Асоциацията на литературните издателства в САЩ. В България той е познат от сборника с разкази "Разходка през стените" и стихосбирката "Американски тетрадки" (издадена и в САЩ). Той е също така главен редактор на базираното в САЩ издателство Kanev Books, но вече "почти" се е върнал в България "и се надявам за по-постоянно".

Пред "Дневник" Кънев разказва повече около живота си, паралелите между България и САЩ, както и за поезията днес.

Сериозно започнах в Чикаго. Преди да емигрирам (през 2005 г.) също пишех, но не беше сериозно, никога не съм предлагал мои неща за публикуване. Усещах, че не бях готов – пишех в тетрадката и само за себе си. Дори и някой да ми е казвал, че имам талант, правих го собствено удоволствие. В САЩ, където отидох малко след казармата, започнах да чета сериозно американските и европейските поети на английски, да си превеждам нещата, а после самият аз почнах да пиша на английски. И така постепенно започнах да изпращам стихове – първо на по-малки списания, после на по-големи.

Те бяха 800 преди половин година, след това спрях да ги броя. Литературният пазар в САЩ е силно конкурентен. Там и в Канада има общо 4000 издания за литература, а за примерно пет страници в тях се борят примерно 40 000 поети. Естествено е имало и много откази и, разбира се, все още ги има. Там няма автор, на който да не е отказвана публикация, докато тук имам чувството, че казваш на някого "Публикувай това", той го пуска и след това двамата отиват да пият бира. Докато в Америка поезията е преведена във форма на бизнес. Ако си добър, те публикуват, ако не си – просто не се случва и няма значение кой какви познанства има. Трябва да имаш "Пулицър", за да си навсякъде.

Просто усетих, че времето беше дошло. Бях на 21, бяха минали няколко години в писане и в един момент си казах: "Защо не?" Преведох част от стихотворенията си, после и изцяло нови на английски – в началото с помощта на преводач, после сам, когато напреднах с езика. Постепенно идеята узря и разбрах, че това е, което искам да правя. А и все пак не мога да чакам да стана на 40, за да се занимавам с това. Както са казали някои други поети: "Правя това, тъй като не ставам за правя нищо друго." Не че съм само поет, работил съм какво ли не: в Щатите съм бил от хамалин и продавач на бяла техника до заместник-мениджър в офис. Там все пак бързо се изкачваш в йерархията, ако си работлив. Сега съм сценарист в "Комиците".

Ако драматургията е театрална, тя не е чак толкова далече от поезията. Но хумористичният сценарий е доста отдалечена форма. Това е занаят, работа, докато поезията идва отвътре. Като начин на написване, като слово няма общо. През последните години станах мултижанров – писал съм и публицистика, разкази, есета, рецензии, но след сборника ми с разкази не съм писал отново проза.

90% на английски, като в оригинал те ще излязат през есента в стихосбриката Requiem For One Night, която ще бъде пусната от издателството ми Kanev Books. В нея ще има и стихотворения, които не присъстват в "Уиски в тенекиена кутия", тъй като те са много "американски" и българският читател няма да хване нещо – има твърде много местни наименования и изрази.

Всъщност в началото нямах представа за какво това е метафора. Беше просто второто изречение от едно стихотворение и ми хареса как би стояло като заглавие. Когато го видях на корицата, се замислих, че това е готина метафора за ситуацията в българската литература. Тя е като качествено уиски в лоша опаковка.

Шефът на издателството Sixteen / Fourteen, което ме издава, ми каза, че спира със стихосбирки и се насочва само към прозата. Но същевременно му се искаше под някаква форма да продължи с поезията. Обмисляхме го дълго и така се стигна до идеята да съм главен редактор на "дъщерно" издателство (in-print), което да бъде насочено към нея. В началото не исках то да носи името ми, тъй като звучи грандоманско, но след два месеца търсене се оказа, че всичко възможно е вече със запазена марка в Щатите. И в крайна сметка се съгласих, тъй като нямаше дори фирма за химическо чистене с името ми и можехме да го регистрираме. Като главен редактор аз избирам кой да бъде публикуван. Издаваме малко, между 5 и 10 книги на година, които са избрани измежду 300 ръкописа. Тази година имахме малко финансови проблеми и дори се чудихме дали да го затворим, но смятаме от следващата отново да подновим дейност.

В САЩ, освен че много се чете, също така ужасно много се пише. Иначе и графоманията е силна, има адски много хора, които пишат, без да могат, и го правят, за да могат след това да покажат на гаджето, че са публикувани. Стихотворения изпращат не само млади автори, но и такива, които са с опит.

Но в Америка поезията е все още на много високо ниво. Тя е и много уважавана, има изявени традиции, които въобще не падат – от Кенеди насам винаги има поет при влизането на новия президент в Белия дом. Има и много снимки на Барак Обама как си купува книги с поезия на негови любими автори.

Присъствал съм на четения, в които залите са пълни. Най-големите поети в момента взимат по 50 хиляди долара хонорар за едночасово четене. Докато тук някой отива в галерия, пуска събитие във Facebook, на което кани приятелите си, които също пишат. Които пишат, те се и четат. А за да се издадеш, трябва да си платиш.

Аз не се движа в тези среди, пиша си вкъщи и нямам потребност. Чувал съм, че има хора, които казват: "Аз пиша за себе си и моите приятели." Отиваш при издателя и казваш: "Имам една стихосбирка, издайте я", пък тя е ужасна и я четат само приятелите. Това не действа в Америка. Няма как да пробиеш с първа книга без публикации в периодична печат, освен ако не си гений като Бодлер. Както казах, в Америка е много конкурентно. Чарлз Буковски е имал десетки хиляди публикации, докато стигне до нивото, на което е в момента. Писал е по три разказа на ден. В Сан Франциско се срещнах с Линда Кинг, приятелката му, която е описана в романа му "Жени". Тя ми каза, че е бил като Балзак – понякога е писал по 18 часа на ден и това, докато няма пари за храна. Нямал е дори пишеща машина и е писал печатно на ръка, за да бъде разбираемо.

Това е показателно за успеха. Няма откъде да ти дойде. Трябва да се скъсаш от писане и от четене. Засега не е измислено нищо по-добро.