Една от критиките срещу протеста е, че изборите няма да доведат до промяна. Затова може би си струва да се помисли как става възможно едно такова твърдение да изглежда валидно и да се погрижим то да не стане реалност.

Стъпвайки върху всекидневния си опит в постсоциалистическа България, бих казала, че думата "идеология" тук събужда спомени отпреди 1989 г. и едновременно с това изглежда като притежание само на политическите партии отвъд гражданите, които партиите би следвало да представляват. "Идеология" е мръсна дума, защото означава едностранчив диктат на интерпретацията (вероятно на марксистко-ленинската), а не множество интерпретации. Второ, при открито заявяване на идеологическа позиция сякаш директно представяш себе си като привърженик на дадена партия. А нали партиите са компрометирани и политиката е мръсна работа, затова не е добре да си цапаме ръцете.

Но плътта на идеологията е в публичното говорене/писане и в предлагането/провеждането на последователни политики от страна както на гражданите, така и на политическите представители. Различието се очертава в конфронтацията между предложения от страна на групи, заявяващи своите интереси. При липса и на двете в съчетание с отхвърляне на думата "идеология" се отваря пространство за популизъм, национализъм и черен PR по време на предизборните кампании.

Тъй като проследих "битките" и развоя на предизборната кампания за общинските избори във Варна тази година, смея да твърдя, че ниската избирателна активност се дължи на невъзможността на избирателите позитивно да идентифицират себе си с наличните политически представители. Това е така поради безмилостната компроматна война и липсата на каквото и да е обсъждане на проблемите на управлението на града. Така партийните субекти, колкото и взаимно да се клеветят, са рамо до рамо в пазенето на статуквото, което е да се държат гражданите далеч от визиите за това как да живеем съвместно.

Същото се отнася за предизборната кампания на парламентарни избори 2013 г., за които симптоматично не мога да си спомня нито едно дискусионно студио. Именно така бива възпрепятствана възможността позитивно да се идентифицирам, т.е. да бъда представян. Остава наказателният вот, вотът срещу, предизвикващ празното усещане, че няма за кого да се гласува. Това усещане, че всички някога докоснали се до политика са маскари, услужливо бива подклаждано именно в предизборните кампании, предизвиквайки мечти за поредния нов.

В такава политическа ситуация друг изход е популисткото говорене през "народ". Затова нека да си припомним, че Бойко Борисов беше толкова позитивен герой на нашата болна европейска демокрация, защото е човек от народа, т.е. човекът идващ отникъде, новият човек. Опасната хлъзгавост на думичката "народ" е широко обсъждана и анализирана от българските социолози и изследователи. Но бих искала да припомня, че първо тя лесно се етнизира – например версията "Ще гласувам срещу ДПС, защото турците ще ни превземат и срещу купените цигански гласове" лесно обединява срещу, но не може да даде проект, лесно се поддава на консервативни интерпретации – "народът е глупав и неспособен" – и в този смисъл е в полза на статуквото, но не и на гражданите. В капана на "народа" тази година попаднаха февруарските протести и парламентарните избори 2013.

Борейки се за демокрация в настоящия протест, аз вярвам, че се борим и за разумна предизборна ситуация, в която биват обсъждани въпросите на общото ни управление и биват наказвани всички, които рамо до рамо си се калят, за да ни държат погнусени надалеч. Нека да спрем да копнеем за новия човек, а да се опитаме да практикуваме демокрация по нов начин в една бъдеща предизборна ситуация.

Затова смятам, че говоренията за нов изборен кодекс изместват проблема. Сигурна съм, че няма да са малко тези, които ще кажат, че това е едно нереалистично предложение – как да накараме партиите да водят свястна предизборна битка. На тях ще кажа: не вярвам да стане бързо, засега политическите субекти не показват, че се учат.

Затова на ръба на силите си протестът продължава.