Времето, казват, лекува. За сто дни протест България не успя да се излекува обаче и сега въпросът е дали ще се примири, че е хронично болна. И без това сме хоспитализирани в отделението на ЕС за заразно-корумпирани и организирано-престъпни. Мнозина сигурно започват (отново) да си мислят, че у нас по въпросите с нелегитимните връзки между бизнес и власт и откровената злоупотреба с последната нищо не може да се направи. Остава само безсмисленият избор между различни олигархии, между повече или по-малко омаскарени политици. Business as usual.

Тези настроения са музика за ушите на две частично припокриващи се групи: управляващите и професионалните циници (хейтъри, по интернет новоговора). За първите усещането за безсмислието на политическия избор е шанс за оставане по-дълго на власт. За вторите то е екзистенциална необходимост и/или маркетингова стратегия за продаване на таблоидни издания.

Причините за разпространението на тези настроения са също две. Първата е съзнателната кампания от страна на управляващите да представят протестите не като борба за политически принципи, а като обикновен сблъсък на личностни интереси. Пеевски срещу Цветанов, Станишев срещу Борисов, Мая Манолова и Петното срещу НПО-тата, Плевнелиев срещу Орешарски, Цветан Василев срещу "Типинг пойнт", Путин срещу Сорос… Тази стратегия води до повсеместно унизителна среда и обикновено се приема от този, който няма какво толкова да губи в репутационно отношение. Личностният сблъсък се разиграва на терена на жълтата преса и конспиративните сайтове – т.е. правила няма. И докато протестът успя да спечели дебата за принципите в основните медии, опонентите му трупаха точки в мазните борби из таблоидите. Не случайно таблоидни по своя характер частни медии станаха квазиправителствени официози.

Тази операция ще има безспорно запазено място в "залата на срама" на прехода. Тя дори може да бъде включена и в "залата на глупостта", защото показа, че оставането на власт на управляващите зависи от насаждането на повсеместен цинизъм и рушенето на доверието във всяка възможна власт (тъй като всички са маскари). Близко до ума е, че с такава стратегия рационално управление не може да бъде постигнато. За сметка на това пък може да се държи вниманието на населението с нещо като правителствен сървайвър.

Втората причина за разпространението на песимистични и откровено цинични настроения е по-важна. Тя се състои в слабостта на политическите партии, които трябва да станат алтернатива на сегашното управление. Тази слабост е отговорна за усещането, че "нищо не се случва", че протестирането – макар и оправдано – не води до достатъчно значими промени в политическото пространство. Тук отговорните субекти са два: Реформаторският блок и ГЕРБ. Първият засега не се включва активно в политическия процес; вторият губи влияние въпреки очевидно неприемливото за хората настоящо управление. Да не забравяме, че последното социологическо проучване ("Алфа рисърч") показа, че едва 19% от гражданите смятат, че правителството трябва да изкара пълен мандат, а останалите му дават хоризонт най-много до май догодина.

Есента на протеста в този смисъл ще се определи не от готовността на хората да излязат на улицата – предпоставките и основанията за това са си налице – а от способността на политическите субекти да представят ясна и атрактивна алтернатива на сегашното управление.

Фактът, че протестите са подкрепяни от мнозинството в страната, а водещата опозиционна сила губи влияние, показва, че протестната енергия не е изблик на партийна пристрастност или желание за реванш на ГЕРБ. Както всичко, свързано с партията на Борисов, причината и за настоящите й проблеми е самият той. Макар че правилно съзнава необходимостта от протягане на ръка към протестиращите, Борисов остава неприемлив за мнозина от тях. Това е така, защото нито е обяснил публично, какво смята за порочно в назначението на Пеевски, нито е показал, че си е взел бележка за дефектите в неговото собствено управление, при което имаше сраствания на медии, компании и власт, сходни на тези, срещу които сега хората протестират. ГЕРБ наистина се отърси от някои от най-проблемните си членове. Но тъй като става дума за лидерска партия, жертви сред персонала – пък било то и отстраняването на Цветанов – са необходими, но не и достатъчни. Важно е Борисов да даде гаранции, че определени неща няма да се случват при евентуално ново негово участие във властта. Първо, МВР да не се използва като инструмент за преследване на партийни цели и скрит проправителствен PR. Второ, назначенията на постове в съдебната власт и независимите агенции да стават на базата на широк политически консенсус и след прозрачни изслушвания на кандидатите. Трето, да не се стига до фаворитизиране на определени услужливи медии и подкрепящите ги икономически групи (и да не се помисля дори за сепаративни споразумения с Пеевски и ДПС). Четвърто, ГЕРБ да се държи като член на ЕНП и да избягва коалиции или съвместни действия с партии като АТАКА, НФСБ, РЗС и т.н., които са антиевропейски, непредвидими и като цяло безотговорни. Този списък може да бъде продължен, но по-важното е да чуем от Борисов неговия анализ на проблемите и на нужните мерки срещу слабостите, които дърпат партията му надолу. За момента такъв тип критично-аналитична дейност не се наблюдава.

Трябва да се каже обаче, че и част от критиките към поведението на ГЕРБ са неадекватни, особено що се отнася до подкрепата му за протеста. По принцип няма нищо лошо в това партии и политически лидери да подкрепят протестиращите. Напротив, тяхно задължение е да го правят, ако смятат, че протестите са основателни. Проблемът на ГЕРБ не е, че иска да участва активно, а че не е дефинирал ясно дефектите, срещу които се бори, и не е признал, че сам страда отчасти от сходни дефекти. А иначе, ако хора от страната искат да участват в митингите, партиите могат и трябва да помагат в организирането им, включително и с пословичните автобуси. Ако това стане единственият партиен начин за мобилизиране на подкрепа обаче, това е признак за огромна слабост на партийната система. На 4 септември ГЕРБ не изглеждаше по-различно от БСП в това отношение. 

Проблемът с РБ е обратният – разочарованието при него е, че не участва достатъчно активно в осигуряването на политическа подкрепа за протеста. 90 дни не са малко време за израстването на нов политически субект, особено ако са толкова интензивни и наситени със събития като лятото на 2013 г. Затова извинения с младостта на формацията вече са неадекватни. Това, което осезаемо липсва, е изразяването на политическата позиция на РБ – като единен субект – по проблемите на актуалната политика. Например не е ясно как блокът вижда взаимодействието си с протеста, какво мисли за медийната ситуация в страната (особено след странните промени във водещи телевизии), за новите сметки за тока и т.н. Важно е той да говори по такива въпроси, и то да говори с един институционален глас, а не да разчита на инцидентни интервюта на Радан Кънев, Меглена Кунева или други лидери. Гражданският съвет, който бе създаден, е положителна стъпка, но той не е в състояние да реши проблема с липсата на бърза, адекватна и единна реакция по актуални проблеми. Задачата на съвета е друга – да бъде формат за постигане на съгласие върху общи, дългосрочни политики. Този съвет обаче трябва да се допълни от друг, по-малък, по-оперативен лидерски орган, способен да взема ежедневно решения и да формира позиции. Ситуацията е много динамична и РБ не може да си позволи да мисли и действа само с оглед на бъдещето след следващите избори: ако пасивността му в настоящата ситуация се запази, дългосрочните политики, колкото и да са добри, може да се окажат излишни.

Есента на протеста изправя страната пред следния избор. От една страна, управляващите може да продължат да се окопават във властта с назначения, натиск върху медии, опити за дискредитиране на опонентите и т.н. Ситуацията ще заприлича на студена война с ясно очертани лагери, демонстрации на сила и стратегии на сдържане. Парламентът ще функционира (сутрин), телевизиите ще са по-строго охранявани при вечерни предавания с участие на премиера, Волен и "Атака" ще продължат да са полускрити, за да не дразнят, и пр. За мнозинството от гражданите властта ще остане нелегитимна, като основните въпроси ще са два. Първо, ще направят ли правителството и мнозинството достатъчно голям гаф, та да предизвикат особено масови протести и стачки. Второ, ще успеят ли реформаторите и ГЕРБ да формулират атрактивна политическа алтернатива.

От друга страна, ако разумът надделее, студената война може да бъде избегната с едно споразумение за предсрочни избори в къс срок. Това споразумение ще отвори възможности за политически консенсус по необходими спешни мерки (в енергетиката, например, където очевидно радикални решения трябва да се вземат, за да се балансира системата – включително предоговаряне на договори). То ще отвори вратата и за необходими реформи в партиите и не на последно място в БСП, която в момента се е консолидирала около спорни практики и лидери с едничка цел запазване на властта. Също така вместо партийна метла и партизански назначения фиксирането на дата за избори може да доведе и до по-широк консенсус при назначенията в администрацията, независимите регулаторни органи и т.н.

Най-важното, няма да бъде допуснат триумф на политическия цинизъм, според който политиката е личностен конфликт, в който няма прави и неправи, добри и лоши. Само оцелели и подали оставка.  Въпреки Ницше едно такова оцеляване няма да направи по-силен никого, а най-малкото българската демократична държава.